Читать «Кукловодите» онлайн - страница 5

— О, братко, колко си силен!

Дощя ми се да я плесна. Агент на Стария в ролята на такава завеяна патка — все едно да видиш усмихнат тигър.

„Чичо Чарли“ се размотаваше наоколо, притесняваше полицаите, настъпваше хората и им се извиняваше; дори си купи пури от един щанд — въобще, създаваше впечатление на заможен изкуфял дъртак в отпуска. Обърна се към нас и посочи с пурата си един сержант:

— Инспекторът казва, че това е фалшификация, мили мои — някакви хлапета си направили майтап. Ще тръгваме ли?

— И няма никакъв космически кораб? — Мери изглеждаше разочарована.

— Има космически кораб, ако така искате да го наречете — отговори ченгето. — Просто следвайте тълпата… А аз все още съм сержант, а не инспектор.

Прекосихме едно пасище и навлязохме в горичка. На входа на фермата вземаха по долар на човек и мнозина се отказваха. Пътеката през гората беше почти безлюдна. Движех се внимателно и ми се прииска да имах очи на тила вместо телефон. Чичо Чарли и сестричката вървяха пред мен. Мери бърбореше като глупачка и някак успяваше да бъде по-ниска и по-млада, отколкото беше в колата. Излязохме на една поляна и там видяхме „космическия кораб“.

Беше повече от сто фута в диаметър, но явно бе набързо скалъпен от ламарина и пластмасови листи, запоени един за друг с алуминиев спрей. По форма наподобяваше две чинии, захлупени една върху друга. Нищо особено. Въпреки това, Мери изписка:

— Ах, колко вълнуващо!

Един осемнадесет — двадесетгодишен младеж показа пъпчивото си, загоряло от слънцето лице през люк в горната част на съоръжението и извика:

— Искате ли да го разгледате и отвътре?

Добави, че това щяло да ни струва още по петдесет цента и чичо Чарли плати.

Мери се поколеба пред люка. Пъпчивият и един друг младеж, показал се отвътре, който явно му беше близнак, протегнаха ръце да й помогнат да слезе. Тя се дръпна назад и аз се втурнах към нея с намерението лично да й подам ръка. Подбудите ми бяха деветдесет и пет процента професионални — мястото сякаш бе напоено с опасност.

— Там е тъмно — каза разтреперано тя.

— Няма страшно — успокои я второто момче. — През целия ден вътре влизаха любопитни. Аз се казвам Винс Маклейн. Заповядайте, госпожице.

Чичо Чарли надникна през люка, загрижен като квачка за пилците си.

— Може да има змии — реши той. — Мери, не мисля, че трябва да влизаш.

— Не се страхувайте — настоя първият Маклейн. — Вътре ще сте в безопасност.

— Запазете парите, господа — чичо Чарли погледна към пръста си. — Закъсняваме. Хайде, мили мои.

Последвах ги по обратния път, целият настръхнал, докато не влязохме в колата. Щом потеглихме, Стария рязко попита:

— Е? Какво видяхте?

— Сигурен ли си за първия доклад? — парирах въпроса аз. — За оня, който прекъснал изведнъж.

— Абсолютно.

— Тази имитация не би могла да заблуди агент дори нощем. Не това е видял.

— Естествено. Нещо друго?

— Колко струва, според теб, целият материал за „чинията“ — нова, прясно боядисана ламарина и няколко кубика дървен материал за подпори?