Читать «Кукловодите» онлайн

За мен цялата работа започна рано-рано сутринта на 12 юли — телефонът иззвъня настойчиво, с вибрации, способни да свалят кожата от черепа ми. (В нашия Отдел използваме малко по-особени телефони: капсулата е хирургически имплантирана под кожата някъде зад лявото ухо — използва се костна звукопроводимост). Започнах да се опипвам, после се сетих, че бях оставил самия телефон в якето, а него — в другия край на стаята.

— Добре де — изръмжах, — чух вече. Изключи идиотския звънец!

— Тревога — чу се глас в ухото ми. — Веднага се яви в Отдела.

Обясних му какво да направи с тревогата.

— Веднага се яви при Стария — настоя гласът.

Това беше друго нещо. Отговорих: „Тръгвам!“ и скочих от леглото така рязко, че ми притъмня пред очите. Хукнах към банята, там си бих една доза „Джиро“ и пуснах виброшейка, докато стимулаторът попроясни съзнанието ми. Излязох нов човек — или добра имитация на такъв — и пътем нахлузих якето.

Влязох в Отдела през тоалетна кабина от спирка на метрото „Макартър“. Няма да намерите телефоните и адреса на Отдела в указателя. Всъщност, той не съществува. Един от другите входове е през затънтено магазинче с табела „Редки марки и монети“. И там не се опитвайте да влезете — ще ви пробутат „оригинал“ на „Черното пени“.

И въобще — не се опитвайте да ни откриете. Нали ви казах, че не съществуваме!

Има едно нещо, което никой държавен глава не знае и това е доколко добри са разузнавателните му служби. Може да го узнае едва ако те се провалят. Точно това се стреми да предотврати нашият Отдел. Ние сме раираните тиранти на чичо Сам — държим панталоните му да не паднат. В ООН никога не са чували за нас. Предполагам, че в ЦРУ също. Единственото, което наистина зная, е свързано с подготовката, която получих и задачите, които ми дава Стария. Те са доста интересни — особено ако не ти пука къде спиш, какво ядеш, колко ще живееш и подобни дреболии. Ако имах капка ум в главата, досега да съм напуснал и да съм си намерил нормална работа.

Само че тогава нямаше да работя за Стария. Това ме задържаше.

Но не защото ни глезеше. Напълно в стила му беше да заяви: „Момчета, трябва да наторим този дъб. Я скочете в дупката до него, а аз ще ви зария.“ И ние бихме скочили. Всеки от нас. А Стария би ни заровил живи, стига по негова преценка да имаше примерно 53 процента вероятност този дъб да е Дървото на свободата.

Той стана и закуцука да ме посрещне. На лицето му имаше измъчена усмивка. Големият гол череп и забележителният римски нос го правеха да изглежда като нещо средно между инквизитор и палячо.