Читать «Кукловодите» онлайн - страница 129

Наведох се, за да вляза в колата. Трябва да ме е ударил точно в този момент.

Когато дойдох в съзнание, ръцете и краката ми бяха завързани. Седях на второто шофьорско място, а Стария караше. Моето кормило бе вдигнато неестествено високо. Разбрах, че летим и това окончателно ме разбуди.

Стария ме погледна и каза приветливо:

— По-добре ли се чувстваш?

От мястото си виждах плужека, яхнал раменете му.

— Малко по-добре — признах.

— Съжалявам, че се наложи да те ударя — продължи той, но нямаше друг начин.

— Предполагам.

— Засега ще трябва да те оставя завързан. В последствие ще измислим нещо по-добро — той се засмя със старата си сатанинска усмивка. Странно как личността му се проявяваше във всяка дума, изречена по заповед на плужека.

Не попитах какво „по-добро“ бихме могли да измислим; не исках и да зная. Концентрирах се върху връзките на ръцете и краката си, но напразно; Стария не се беше изложил.

— Къде отиваме? — попитах.

— На юг — отвърна той, без да престане да се занимава с таблото. — Далеч на юг. Момент само, да задам на този сандък курса и ще ти обясня какво ни предстои. — Той се позанимава още няколко секунди, след което каза: Така… сега ще се изкачим на тридесет хиляди фута.

Споменаването на тава голяма височина ме накара да погледна контролното табло. „Сандъкът“ не само изглеждаше като едно от дуотата на Отдела; той беше една от нашите коли с подсилени двигатели.

— Откъде взе колата? — попитах.

— От един таен гараж на Отдела в Джеферсън Сити. Никой не бе успял да я открие. Късмет, а?

По въпроса можеше да има и повече от едно мнение, но не започнах да споря. Все още преценявах шансовете си и установих, че са между оскъдни и никакви. Бластерът ми бе изчезнал. Стария вероятно носеше своя от страната далеч от мен, защото не го виждах.

— Но това не е всичко — продължи той. — Имах късмета да попадна на може би единствения незаразен от треската господар в Джеферсън сити… не че вярвам в късмета, де. Така че, в края на краищата, печелим. Това е като да играеш и от двете страни в много трудна шахматна партия.

— Не ми каза къде отиваме — настоях аз. Единственото, което ми оставаше, бе да говоря.

Той помисли секунда-две.

— Извън Съединените щати, можеш да бъдеш сигурен. Моят господар може да е единственият здрав на целия континент, а не ми се рискува. Мисля, че полуостров Юкатан е място тъкмо като за нас. Курсът е програмиран за там. Ще се окопаем там, ще увеличим броя си и ще поемем на юг. А когато се върнем обратно тук — ох, как ще се върнем! — няма да допуснем старите грешки.

— Татко — каза аз, — защо не свалиш тези връзки от мен? Нарушава се кръвообращението ми. Знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Скоро, скоро… всяко нещо с времето си. Почакай изцяло да мина на автопилот.

Колата продължаваше да набира височина; подсилена или не, тридесет хиляди не е малко за дуо, което при създаването си е било предназначено за семейни разходки.

— Изглежда си забравил — продължавах аз, — че бях с господарите дълго време. Зная кое как е и мога да ти дам честна дума…