Читать «Кукловодите» онлайн - страница 128

На първия етаж на следващия блок открих седем души; повечето от тях бяха толкова зле, че не им казах нищо, само им поставих инжекции и продължих нататък. Вторият етаж беше нещо подобно.

На последния етаж имаше три празни апартамента, на единия от които се наложи да изгоря ключалката, за да вляза и проверя. Четвъртият не беше празен. На пода на кухнята лежеше мъртва жена; главата й бе смазана. Нейният плужек беше на гърба й, но също мъртъв. Бързо излязох и огледах другите помещения.

В банята открих мъж на средна възраст, седнал в старовремската вана. Главата му отпусната на гърдите, а вените — прерязани. Помислих, че е мъртъв, но когато се наведох над него, той отвори очи и каза:

— Много късно идвате. Убих жена си.

Или много рано, помислих аз. Един поглед към дъното на ваната и пребледнялото му лице бе достатъчен, за да преценя, че по-добре да бях дошъл пет минути по-късно. Чудех се дали си струва да хабя инжекцията. Той отново заговори:

— Дъщеричката ми…

— Вие имате дъщеря? — извиках аз. — Къде е тя?

Той примигна с клепачи, но не отговори. Главата му отново се отпусна надолу. Виках в ухото му, но напразно; после докоснах вената на врата му, но не можах да усетя пулс.

Детето лежеше на легло в една от стаите; момиченце на около осем години, което би било красиво, ако не беше болестта. То се надигна, когато ме видя и започна да вика: „Татко, татко!“

— Да, да, моето момиче — успокоително казах аз. — Татко сега ще се погрижи за теб. — Инжектирах я в крака; мисля, че не го усети. Обърнах се, за да изляза, но детето отново се обади: „Жадна съм. Искам вода“. — Наложи се да се върна в банята.

Бях поднесъл чашата пред устните на момичето, когато телефонът ми иззвъня; разлях част от водата.

— Синко! Чуваш ли ме?

Посегнах към колана си и включих апарата.

— Да, какво има?

— Аз съм в малкия парк точно на север от теб. В опасност съм.

— Идвам!

Оставих чашата на пода и тръгнах към вратата, но се върнах, колебаейки се. Не можех да оставя новата си приятелка да се събуди тук и да намери по един мъртъв родител във всяко от близките помещения. Вдигнах я и я занесох на втория етаж, където влязох в първата врата и я положих на едно канапе. Хората в апартамента бяха твърде болни, за да й обърнат внимание, но друго не можех да направя.

— Побързай, синко!

— Ида!

Хукнах навън и не губех повече дъх за приказки. Татковият район бе точно на север от моя; границата между тях минаваше по средата на парка. Когато стигнах до там, отначало не можах да го видя и го подминах.

— Тук, синко, тук — в колата!

Този път го чух и по телефона, и по въздуха. Обърнах се и видях колата — голямо дуо „Кадилак“ като тези, които обикновено използваме в Отдела. В нея имаше човек, но беше много тъмно и не можех да видя кой е. Приближих внимателно и когато чух: „Слава богу!? Мислех, че никога няма да дойдеш“, познах татковия глас.