Читать «Кукловодите» онлайн - страница 131

Когато вече се бях отказал от опитите да се освободя, изтощен и сигурен, че няма да успея, погледнах плужека и видях на гърба му сребристата линия — сигурен признак, че деленето ей сега ще приключи. Точно това ме накара да помисля за друго решение, доколкото обърканият ми мозък можеше да мисли.

Ръцете ми бяха вързани една за друга зад гърба, а краката долу, при глезените; освен това бях стегнат през кръста за креслото с предпазния колан. Но краката ми бяха свободни, в смисъл, че можех да ги движа заедно от кръста надолу. Вдигнах ги високо и ги стоварих върху контролното табло… в следствие на което се включиха всички стартови ракетни ускорители.

А това прави доста „g“. Не мога да кажа точно колко, защото не зная колко ускорители са били останали на колата в този момент, но при всички случаи доста. И двамата бяхме притиснати към облегалките на креслата, татко много по-силно, защото аз и без това бях закопчан с предпазния колан. Когато той бе хвърлен назад, плужекът на гърба му, гол и беззащитен, се оказа между чука и наковалнята.

И буквално се разхвърча на части.

Татко изпадна в състоянието на спазъм на всички мускули, което бях виждал вече три пъти. Той падна върху контролното табло с изкривено в ужасна гримаса лице и шаващи пръсти.

Колата рязко се гмурна надолу.

Седях и гледах как падаме, ако това можеше да се нарече седене — по-скоро висях на предпазния колан. Ако татко не беше потрошил почти цялото контролно табло, падайки върху него, можеше и да успея да направя нещо, макар и с вързаните си крака. Опитах се, но безуспешно. Колата вече не се подчиняваше.

Висотомерът не си губеше времето. Още преди да успея да го погледна, бяхме паднали на единадесет хиляди фута. После девет… седем… шест — докато навлязохме в последната миля.

На хиляда и петстотин фута височина се изстреляха ракетните забавители на носа, един по един. Всеки път коланът се врязваше в корема ми. Мислех, че колата ще успее да кацне гладко, макар да бях видял състоянието на контролното табло.

Все още се надявах, че ще се спасим, когато се блъснахме.

Първото, което усетих, щом дойдох на себе си, бе някакво слабо полюшване. То ме дразнеше и исках да престане, защото и най-слабото помръдване ми причиняваше непоносима болка. Успях да отворя едното око — другото не се подчини — и тъпо се огледах, търсейки източника на полюшването.

Над главата си видях пода на колата, но мина доста време, докато го възприема като такъв. Започвах да се досещам кой съм, къде се намирам и какво се бе случило. Спомних си падането и удара… и разбрах, че бяхме паднали не върху твърда земя, а на вода — може би в Мексиканския залив. Това не ме интересуваше.