Читать «Кукловодите» онлайн - страница 127

По големите бълхи ходят малки

и ги дразнят до крайност;

а по-малките — още по-малки

и така до безкрайност.

От учтивост се усмихнах, макар според мен тези стихове да не бяха съвсем удачни при сегашните обстоятелства. Президентът отмести поглед от мен и каза:

— Някой да иска да вечеря? Аз лично съм гладен, за първи път в последните няколко дни.

Късно следобед на другия ден картата беше повече зелена, отколкото червена. Рекстън бе заповядал в залата да бъдат монтирани два дисплея, управлявани от командния център в Ню Пенгано; единият показваше процентът участъци с измрели плужеци от броя, който трябваше да бъде достигнат, за да започне операция „Милосърдие“, а другият — предполагаемото време, когато ще стане това. Цифрите по тях се променяха от време на време. През последните два часа вторият дисплей се беше заковал на 17:43 източно време.

Рекстън се изправи и обяви:

— Мисля да започнем в 17:45. Господин президент, мога ли да напусна?

— Разбира се.

Рекстън се обърна към татко и мен:

— Ако все още сте решени да участвате, донкихотовци, време е.

Изправих се.

— Мери, чакай ме.

— Къде? — попита тя. Бяхме се разбрали — не без скандал, че тя няма да участва в акцията.

— Предлагам мисис Нивънс да остане тук — намеси се президентът. — В края на краищата, тя е член на семейството.

— Благодаря, сър — казах аз.

Полковник Гибзи придоби много странен вид.

Два часа по-късно летяхме към целта и вратата за скачане беше вече отворена. Двамата с татко бяхме последни в редицата парашутисти, след момчетата, които щяха да свършат истинската работа. Ръцете ми се потяха, а в ума ми витаеше мисълта: „Какво ще стане, ако парашутът не се отвори?“. Дяволски се страхувах — мразя ги тези парашути и това си е.

XXXIV

С бластер в лявата ръка и приготвена спринцовка с антитоксин в дясната се промъквах от врата на врата в определения за мен район. Той беше в старата част на Джеферсън сити, почти бордей; къщите бяха строени преди петдесетина години. Бях оползотворил две дузини от инжекциите и ми оставаха още три дузини. След това трябваше да се явя в сборния пункт — сградата на кметството. Вече ми беше писнало.

Знаех, защо участвам в операцията — не от просто любопитство; исках да ги видя как умират! Исках да ги видя мъртви, всичките, опустошаващата душата ненавист заглушаваше останалите ми чувства.

Но вече бях видял достатъчно; сега исках само да се прибира вкъщи, да се изкъпя и да забравя всичко.

Работата не беше тежка, но за сметка на това беше монотонна и отблъскваща. До този момент не бях видял жив плужек, само множество мъртви. Бях изгорил едно шляещо се куче, което ми се стори с гърбица — не съм много сигурен, виждаше се доста лошо. Приземихме се малко преди залез-слънце и вече бе почти тъмно.

Приключих с блока, в който бях влязъл, извиках за по-сигурно и излязох на улицата. Тя бе почти пуста — нали всички бяха болни от треската. Единственият човек, който вървеше по улицата, се насочи, клатушкайки се, към мен. Пресрещнах го и казах:

— Тази инжекция ще те излекува. Дай си ръката. — Той се опита да ме удари, но не успя и падна на земята. На гърба му се виждаше червената следа от плужека; избрах сравнително чисто място над бъбрека му и забих иглата там. Наклоних я леко, за да се счупи връхчето на ампулата. Спринцовките бяха заредени с газ; нищо повече не беше необходимо.