Читать «Кукловодите» онлайн - страница 126

— Значи положението е безнадеждно? — попитах аз.

— Безнадеждно ли? Глупости. Поръчайте си още нещо. Просто исках да ви обясня, че отсега нататък ще трябва да свикнем да живеем с този ужас, така както свикнахме да живеем с атомната бомба.

XXXIII

Бяхме събрани в същата зала в Белия дом, както в нощта, след като президентът отправи съобщението си по стереовизията, преди много седмици. Тук бяхме татко, Мери и аз, самият президент, Рекстън и Мартинес, както и генералът от базата, доктор Хейзълхърст и полковник Гибзи. Всички гледахме голямата карта, която все още висеше на една от стените, от началото на операцията „Треска“ бяха минали четири и половина денонощия, но долината на Мисисипи продължаваше да свети в рубиненочервено.

Започнах да нервнича, макар операцията да бе безспорен успех — бяхме изгубили само три самолета. Според изчисленията, всички плужеци, освен тези, които по някаква причина не са провеждали директно разговори, трябваше да бъдат заразени преди три дни; двадесет и три процента от тях дори два пъти. Пресметнато бе, че в първите дванадесет часа около осемдесет процента от плужеците, особено в големите градове, са били вече заразени.

Скоро трябваше паразитите да започнат да умират дяволски бързо; много по-бързо, отколкото някога са мрели мухи… ако бяхме прави в изчисленията си.

Опитах да стоя спокойно, докато се чудех дали тези рубинови светлини означават няколко милиона смъртно болни плужеци или само двеста мъртви маймуни. Ами ако някой бе пропуснал някоя десетична точка в сметките? Или ако в разсъжденията ни имаше грешка, толкова колосална, че да не можем да я видим?

Внезапно една от светлините премигна в зелено. Всички скочихме на крака. От стереото прозвуча глас, макар да не получавахме картина.

— Говори станция „Дикси“, Литъл Рок — беше много уморен южняшки глас. — Нуждаем се от помощ. Ужасно се нуждаем от помощ. Моля всички, които ни чуват, да предадат това съобщение: Литъл Рок, Арканзас е в плен на ужасна епидемия. Известете Червения кръст. Били сме в ръцете на… — гласът затихна, не зная дали от слабост или връзката се прекъсна.

Едва сега се сетих да си поема дъх. Мери ме погали по ръката и аз седнах и успях да се отпусна. Радостта ни беше прекалено голяма, за да бъде удоволствие. Видях, че примигналата преди малко зелена светлинка не беше Литъл Рок; беше някъде по на запад, в Оклахома. Още две зелени примигвания, докато гледах — едното в Небраска, а другото северно от канадската граница. Чу се друг глас, този път с произношение от Нова Англия; учудих се какво прави този човек в червената зона.

— Като нощта след изборите, а, шефе? — пошегува се Мартинес.

— Да — съгласи се президентът, — само че тогава не получавахме сведения и от Мексико. — Той посочи картата; една зелена светлинка мигаше край Чиуауа.

— Свети Георги, прав си. Е, държавният департамент ще има доста работа, когато свърши всичко това, а?

Президентът не отговори и Мартинес млъкна, за мое облекчение. Самият президент, изглежда, говореше нещо на себе си; когато улови погледа ми, той се усмихна и изрецитира на висок глас: