Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 61

Пред картината стоеше групичка и слушаше заучените обяснения на екскурзоводката си. Застанал отстрани, Борис я чакаше да спомене дали произведението е част от откраднатите от нацистите колекции. Мозъкът му прехвърляше наум ангажиментите му. Преди да тръгне от Москва, беше поверил управлението на ФСБ-2 на Антон Фьодорович. Естествено, само временно. Все още не беше довършил процеса на реорганизация и не бе отстранил всички плевели. Още отначало беше решил, че няма да се бави повече от пет дни с изпълнението на поръчката на Черкезов. Не можеше да разчита, че службата ще бъде управлявана както трябва в негово отсъствие, ако се наложи да отсъства за по-дълго време.

Групата най-после отмина нататък, а пред картината остана да я съзерцава само един мъж. Изглеждаше съвсем обикновен — среден на ръст, нито млад, нито стар, с оплешивяващо теме и прошарена коса. Ръцете му бяха потънали в джобовете на палтото, а раменете — леко прегърбени, сякаш на гърба си носи невидима тежест.

— Добро утро — поздрави го Борис на приемлив немски и се приближи до него. — Нашият общ братовчед съжалява, че не може да дойде лично. — Мъжът беше част от агентурната мрежа, изграждана с десетилетия от Иван Волкин, и следователно напълно надежден.

— Как е старецът? — попита мъжът на нелош руски.

— Все така жизнен.

След като приключи размяната на паролата, двамата тръгнаха из галерията, спирайки се пред всяка картина.

— С какво мога да бъда полезен? — попита тихо мъжът. Казваше се Вагнер, макар че това най-вероятно беше псевдоним. Иван се кълнеше в него и това трябваше да е достатъчна гаранция.

— Търся връзки — отвърна Борис.

— Всички, които идват при мен, търсят това — усмихна се леко Вагнер.

Намираха се пред картината на Фридрих Вилхелм фон Шадов „Светото семейство под арката“ — абсолютно ненужен според Борис сюжет, както всички религиозни сюжети, въпреки че не можеше да не оцени изчистения стил на художника.

— И Виктор Черкезов ли?

Известно време Вагнер остана загледан втренчено в картината, без да отговори.

— Фон Шадов първо е служил в армията — проговори накрая той. — После открил Бога, отишъл в Рим и станал един от водачите на така нареченото Назарянско движение, чиято цел била да внесе истинска духовност в християнското изкуство.

— Не ми пука какъв е бил — възрази Борис.

— Вярвам ви. — Каза го така, че го накара да се почувства като някакъв презрян материалист.

— Колкото до Черкезов… — настоя Карпов.

Вагнер продължи към следващата картина и въздъхна.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Съвсем наскоро е бил тук, в Мюнхен. Защо е идвал?

— Ходи в джамията. Само това знам.

Борис се постара да не издаде притеснението си.

— Трябва ми още информация — безизразно каза той.

— Тайните на Джамията се пазят много зорко.

— Разбирам. — Само че не разбираше каква обща работа имаха новият господар на Черкезов и ръководителите на Джамията. Трудно му беше да си представи Виктор забъркан точно в това змийско гнездо — той мразеше мюсюлманите дори повече от германците. Беше прекарал повечето от времето си като ръководител на ФСБ-2 в издирване и обезвреждане на чеченски терористи мюсюлмани.