Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 58

От време на време Клио я поглеждаше, сякаш се чудеше какво става. И Хендрикс си задаваше същия въпрос. Докато тичаха по пътечката с добре познатите му дървета, чиито клони се развяваха на вятъра, сякаш му махат или отдават почест, той осъзна, че всичко изглежда различно — очертанията по-ясни, цветовете по-ярки. Забеляза детайли, които не беше виждал дотогава.

Беше на джогинг с Маги. И това се случваше, защото го искаше. Дори се учуди защо досега не му се е приисквало нещо такова през последните пет години след смъртта на Аманда. Оттогава не му се беше искало да е в компанията на друга жена. Колко зле се беше отнесъл с Джолийн и другите жени, които се появяваха и изчезваха от живота му. Когато кажеха нещо, което му напомняше за Аманда, изпадаше в отчаяние. Още по-лошо ставаше обаче, ако кажеха или направеха нещо, което се различаваше от това, което тя би направила или казала. Тогава изпадаше в ярост.

Най-после беше в състояние да осъзнае цикъла от отчаяние-ярост, в чиято власт се намираше, и това по някакъв начин накара тези усещания да загубят силата си. Почувства се, сякаш животът изведнъж се беше появил отново пред очите му, и се запита: „Какво съм правил досега със себе си?“ Засрами се от поведението си. Аманда не би искала да се държи така.

И сега, докато тичаше редом с Маги и до него стигаше топлината от тялото й и особената миризма на парфюма й, смесица от канела и горчиви препечени бадеми, той направи нещо, на което не се чувстваше способен досега. Огледа се назад във времето, през последните пет години. Беше се лутал в пустиня. Може би сам си я беше създал, но това не я правеше по-малко реална. А сега най-после се чувстваше готов да напусне тази пустош и да се върне към света, в който с Аманда се бяха смели, обичали, разговаряли или просто се бяха наслаждавали един на друг с онази чиста радост, която се събуждаше у Клио по време на разходките им.

Хендрикс осъзна, че се чувства някак по-лек и му харесва да тича. Приятно му беше, че не е сам. Маги му каза нещо, а той й отговори. Секунда по-късно не си спомняше какво са си казали, но по-важното беше, че нямаше значение. Не се беше отдръпнал от нея, не му беше станало неловко, не му се бе приискало да избяга. Всъщност му се искаше маршрутът да е девет километра, а не пет. Когато стигнаха до края, той се обърна и я попита „Искате ли да вечеряме заедно?“, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Изглежда и тя се почувства така, защото този път каза:

— Ще ми бъде много приятно.

* * *

Естеван наблюдаваше бурята, която се приближаваше над Кордилерите, докато Рози приготвяше вечерята. Работеше бавно и методично както винаги. Силните й уверени ръце режеха месото, овалваха го в подправки и го слагаха да се пържи в намазан с олио тиган.

Когато пристигна дъждът, заблъска прозорците и заплющя по разхлопаните керемиди, които той си беше обещал да намести, но така и не успя. Тя вдигна глава и се засмя — познатият звук й внушаваше спокойствието, че всичко е както трябва да бъде. Краят на деня отстъпи място на мрака и за момент той видя отражението й в огледалото и дълбоките следи, оставени от ноктите на маргая от двете страни на шията й. Навън белият кръст, изработен от Естеван от широколистно дърво, се издигаше като оголен скелет под тамариловото дърво на мястото, което й беше станало любимо, след като я доведе в дома си, пищяща от болка и цялата в рани.