Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 56

— Добре, добре. — Суарес отново започна да се поти. — Хубаво, де, познавам го. Всеки в района го познава, понеже е образ. И какво от това?

— Разкажи ми за жената, с която живее.

— Нищо не знам за нея.

Борн отби, спря, извъртя се и го фрасна по лявото ухо. Главата на Суарес се отметна и той изохка. През прозореца нахлуваше силният мирис на зеленина и влажна почва.

— Вече си изпях и майчиното мляко. Какво още искаш, по дяволите, човече?

— Сам си усложняваш живота.

Борн отново го удари и му изкара дъха. Той се наведе напред с глава между коленете, но Борн го изправи, дърпайки го за яката на потъналата в пот риза.

— Да продължаваме ли?

— Казва се Розалита. Вегас я нарича Рози. — Той изтри кръвта и слюнката от устата си с опакото на здравата ръка. — Живее с него от колко…? Пет години, май.

— Защо?

— Откъде, по дяволите… — Гласът му секна. — Доколкото знам, я е спасил от женска маргай27. За лош късмет Рози налетяла на леговището й малко след като била родила и не успяла да й избяга. Доста била изпохапана, когато Вегас чул виковете й и застрелял звяра. Оттогава, доколкото знам, тя се грижи за него.

— Някога виждал ли си я?

— Кой, Рози ли? Не. Защо?

— Чудя се защо нямат деца.

Суарес замълча за известно време. Пред тях на хоризонта се трупаха лилаво-жълти буреносни облаци, почти с цвета на синините по лицето му. Във въздуха се усещаше електричество. Изведнъж гръмотевица раздра тишината и веднага се появи и блясъкът на светкавицата, която я последва.

— Голяма буря се задава — каза Суарес, облегна се назад и затвори очи.

Миг по-късно първите тежки капки дъжд се стекоха по предното стъкло. Почти незабавно останалите затрополиха по тавана на джипа.

— Въпросът със сигурност има отговор. Дай ми го.

Суарес отвори очи и извърна глава към Борн.

— Чувал съм, че зад къщата има гробче. Съвсем малко гробче.

Борн се хвана здраво за кормилото.

— Колко е живяло бебето?

— Казват девет дни.

— Момче или момиче?

— Момче било.

Борн се замисли колко кратък е животът, особено понякога. Девет дни не беше никакъв живот, но за Естеван Вегас и Рози той е означавал много. Почти всичко на света.

Той подкара и се върна на мократа от дъжда магистрала. Бяха съвсем близо до дома на Естеван. Настъпи газта, доколкото смееше при тази ниска видимост.

* * *

Когато Аманда беше жива, Хендрикс обичаше да се прибира у дома след тежък, изморителен ден. Сега отиваше да тича в парка „Рок Крийк“. Всеки ден изминаваше пет километра по един и същи маршрут. Обичаше да тича в късния следобед, когато слънчевата светлина, изтощена от напрегнатия ден, огряваше като река от разтопено злато лъкатушещата пътека, която си беше избрал. Това по някакъв начин му връщаше силите, а и обичаше повторяемостта. Тичането покрай едни и същи дървета, едни и същи извивки му вдъхваше някакво странно спокойствие. Разбира се, никога нищо не беше абсолютно същото — природата се бе погрижила за това. Особено обичаше да тича в снега и да усеща бялата пара, която излизаше от устата му, и скрежа по ноздрите и ресниците си.