Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 57

Клио винаги му правеше компания. Грациозното й тяло, покрито със златиста козина, подскачаше край него. Тя го гледаше с воднистите си кафяви очи, влажен нос и изплезен розов език и едновременно следеше с какво може да му угоди, но и — както му се струваше — също изпитваше удоволствието от това, че раздвижва мускулите си. Понякога се чудеше какво ли е да си на нейно място, да подскачаш радостно на четири лапи и да изпитваш чиста радост, без да мислиш за неизбежната смърт.

Разбира се, Клио и Хендрикс никога не бяха сами — бодигардовете му се грижеха пътят пред и зад него да е чист. Присъствието им не му беше приятно — нарушаваше му усещането за спокойствие и красота и не му даваше възможност да остане насаме с мислите си.

В известен смисъл и охраната му имаше вина, въпреки че го правеха съвсем непреднамерено. Всеки, имал нещастието да избере същата отсечка, биваше спиран и разпитван до най-малката подробност. После започваха да ги следват по петите, сякаш са затворници, докато той не приключеше с бягането.

Днес нямаше много жертви, докато с Клио тичаха един до друг. При вида на някаква фигура обаче той се спря на място и се върна назад при охраната си.

Когато ги наближи, един от тях излезе пред другите и го помоли да стои настрана по съображения за сигурност.

— Не, чакайте, аз я познавам — каза Хендрикс, оглеждайки се зад него.

Той заобиколи бодигарда и се приближи към млада жена, облечена в анцуг и маратонки „Найки“.

— Маги, какво правите тук? — попита я Хендрикс.

— Здравейте — отвърна жената, която му се беше представила с името Маргарет Пенрод. — Същото като вас, предполагам. Тичам.

— Мозъкът ми казва да тичам, но колената ми настояват да е по-бавно — усмихна се той.

— Трябва ли да остана тук под охрана?

— Разбира се, че не. — Той махна с ръка. — Можете да тичате с мен. Стига да издържите на сравнително бавното ми темпо.

Маги огледа недоволните лица на мъжете от охраната.

— Само ако вашите кучета пазачи ми разрешат.

— Моите кучета изпълняват заповеди. — Той погледна към тях.

— Вече я претърсихме, сър — каза му единият.

По лицето му ясно се четеше неодобрение. Тичането с някой, който не е бил проверен поне няколко седмици по-рано, беше нарушение на правилата. „Да вървят по дяволите правилата им, помисли си Хендрикс. Това време си е мое.“

Междувременно Клио се беше приближила и душеше маратонките на Маги.

— Има ли нещо интересно? — обърна се към нея Маги. Клио вдигна глава, Маги клекна и я почеса зад ушите. Кучето задиша учестено, изпаднало в екстаз.

— Харесва ме.

— Клио се влюбва във всеки, който я чеше зад ушите — засмя се Хендрикс.

Маги го погледна. Ниското слънце осветяваше лицето й и се отразяваше в очите й.

— А вие?

Хендрикс усети, че се изчервява.

— Аз…

Маги се изправи.

— Само се пошегувах. Нищо повече.

— Хайде. — Хендрикс се надигна на пръсти. — Да тръгваме.

Потеглиха, като Маги внимаваше да поддържа неговото темпо. Клио тичаше до него или между двамата и понякога се блъскаше в краката му от чиста радост. Охраната ги следваше на разстояние. Струваше му се, че долавя напрежението им и ги вижда как са заболи очи в гърба на Маги, готови да реагират при най-малкото движение. Предполагаше, че се тревожат да не би Маги изведнъж да го нападне и да му счупи врата като сух клон.