Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 53
Ерик Лустбадер
Борн щракна с пръсти.
— Телефонът.
Суарес порови неловко с лявата си ръка в джоба и извади телефона си.
— Обади му се.
Суарес отчаяно заклати глава.
— Не мога. Ще ме убие.
Борн хвана подутата му дясна ръка и му счупи малкия пръст. Суарес изкрещя от болка и безуспешно се опита да си измъкне ръката. Борн поклати глава и хвана следващия му пръст.
— Пет секунди.
По лицето на Суарес се стичаше пот и попиваше в яката му.
— Dios, недей.
— Две секунди.
Суарес отвори уста, но оттам не излезе нито звук. Борн му счупи пръста и мъжът почти загуби съзнание. Колената му се подгънаха и тялото му се свлече по дънера на дървото. Борн го зашлеви. Очите му се насълзиха, той се обърна и повърна на земята.
Борн хвана средния му пръст.
— Пет секунди.
—
Кръвта се беше дръпнала от лицето му. Цялото му тяло се тресеше от шока. Той се загледа в телефона, който стискаше в потната длан на лявата си ръка. После сякаш изведнъж излезе от транс и погледна Борн.
— Какво… какво искаш да му кажа,
— Искам името му.
— Той няма да ми го каже.
Борн стисна пръста на изпотрошената му дясна ръка.
— Намери начин, омбре, или продължаваме нататък.
Суарес облиза устните си и кимна. Натисна някаква цифра и на екрана се изписа номер.
— Почакай! — спря го Борн, пресегна се и прекъсна връзката.
— Какво? — попита Суарес с леко замаяния глас, който излизаше от устата му, откакто Борн започна да му чупи пръстите. — Какво има? Направих каквото искаше. Не искаш ли да му се обадя?
Борн приклекна и се замисли. Знаеше кой е свръзката на Суарес. Разпознал беше номера. Беше на сателитния телефон на Джалал Есай.
9
Ресторантът „При Жорж“, където Арон заведе Сорая, се намираше на една пресечка от парижката борса. По тази причина заведението беше пълно с мъже в костюми, които обсъждаха ценни книжа, облигации, опции, дериватни инструменти и фючърсите на зърното и свинското. И въпреки това атмосферата по-скоро напомняше за стария Париж, преди появата на ЕС, еврото и бавното разпадане на френската култура.
— Първо бяха германците, после холандците — изкоментира Арон. — А сега сме заобиколени от бежанци от Северна Африка, които няма никакъв шанс да бъдат интегрирани, нямат работа или бъдеще. Не е чудно, че искат да сринат Париж със земята.
Седяха един срещу друг на дългата маса и ядяха говежди пържоли с невероятните пържени картофки на заведението.
— Хомогенността на френския народ е поставена под заплаха.
Арон я изгледа.
— Такава е тя нашата — отвърна й той на жаргона на американските полицаи, което означаваше „Така правим ние нещата.“
Тя се засмя така силно, че трябваше да сложи ръка пред устата си, за да не се разхвърчи храна навсякъде.
Ъгълчетата на очите му се сбръчкаха симпатично, когато се усмихна. И въпреки това отново й се видя подмладен, като момченце, чиято радост още не е помрачена от задължения и тревоги.
— И така… — той свали ножа и вилицата. — „Диноиг“? — Разпери ръце. Вие имате някакво обяснение.
— Да. — Сорая облиза солта от пръстите си. — Това е анаграма.
