Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 39

Разкара телефона от масата, все едно беше излишна шахматна пешка. Не, най-добре беше да отиде една стъпка по-напред в тъмнината. Не му беше за първи път. Беше изникнал от тъмнината на един неизвестен живот в този свят на сенките, където го заобикаляше само мрак. Усещаше болка в себе си — болката да не знаеш, — с която живееше толкова отдавна, че вече почти не я забелязваше. И все пак от време на време тя го връхлиташе изневиделица като бърз влак. Нищо в миналото не му изглеждаше реално — нито едно действие, постижение или чувство, хората, с които се беше познавал или се беше чувствал близък. Всичко бе заличено от пропадането в празното пространство. Продължаваше да търси неща, които ставаше все по-невъзможно да намери. Понякога изникваше някакво парченце, но то само усилваше чувството му за самота и безпомощност. Често тези спомени сами по себе си се оказваха достатъчно обезпокояващи.

Изведнъж отново видя пред себе си лицето на жената от дискотеката, изпотената й кожа, язвителната усмивка и дулото на пистолета, насочен към него. Каква марка и модел беше? Опита се да си спомни, но в ума му беше само лицето й, по което нямаше и сянка от страх или дори примирение. Усети допира на кожената яка на палтото до бузата си. Устата й се отвори и червените й устни произнесоха някакви думи точно в момента, преди да я убие. Какви бяха? Какво му беше казала? Имаше усещането, че е било нещо важно, въпреки че нямаше идея защо. А после споменът се изниза от съзнанието му и отново потъна в бездната на миналото, което му изглеждаше толкова чуждо, сякаш принадлежи на някой друг.

Беше непоносимо мъчително да изгубиш всичко, целия си живот. Сякаш бродиш из непозната страна. Звездите над главата ти са подредени в непознати съзвездия, а слънцето така и не изгрява. Чувстваше се сам. Единствено непрогледният мрак му правеше компания.

Мракът и болката, разбира се.

6

Сорая пристигна в Париж рано сутринта. Сивото дъждовно утро не й пречеше. Париж бе единственият град, в който й беше приятно, когато вали. Мокрите повърхности, меланхоличното настроение придаваха още по-тайнствена красота и романтика на града. Покривалото на съвременността падаше и откриваше лицето на историята, прелиствайки я като страниците на книга. Само няколко часа я деляха от срещата с Амун. Изкъпа се и се преоблече в залата за първа класа. После прекара петнадесет минути в гримиране, докато пиеше ужасното кафе и ядеше кроасан, който имаше вкус на изваден от целофан.

Рядко си слагаше нещо повече от малко червило, но искаше да впечатли Жак Робине, с когото имаше среща днес. На входа при охраната обаче я посрещна не министърът на културата, а мъж, който се представи като Арон Липкин-Рене. От документите му ставаше ясно, че е инспектор в Ке д’Орсе.

Беше висок, слаб като скелет, а неподражаемият му галски нос се носеше пред лицето му като форщевена на пиратски галеон. Както подобава на истински французин, беше облечен в ушит по поръчка костюм. Истински джентълмен, помисли си тя, когато се наведе да й целуне ръка.