Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 216

Искаше да влезе в „Ел-Габал“ сам, но осъзна, че помощта на Ребека му е абсолютно необходима. Само тя можеше да разпознае Семид Абдул-Кахар. Ако той наистина беше в сградата, Борн нямаше намерение да изпусне възможността да го убие. Арабинът беше истинската заплаха. След смъртта на Ел-Ариан той оставаше сърцето и душата на „Северий Домна“ и без неговата подкрепа организацията щеше толкова да отслабне, че Сорая, Питър и екипът им щяха без проблем да се справят с нея. Но ако Семид оцелееше някак, щеше да я хване с желязна ръка и предвид факта, че членовете й заемаха важни постове в бизнеса и политиката, възможностите му да осъществява терористични актове щяха да нараснат неимоверно — нещо, което Борн не можеше да позволи да се случи.

Докато излязат на улицата, той разказа на Ребека за „Ел-Габал“ и задачата си.

— Мисля, че Семид Абдул-Кахар е там. Знам как да вляза, също както ти знаеше как да влезеш в синагогата, без да те забележат — завърши той. — Или идваш с мен, или пътищата ни се разделят тук.

За нейна чест тя не се поколеба нито за миг. Отидоха с такси до гарата, където той отключи шкафчето и извади раницата, пълна с нужните приспособления, които си беше набавил. Ребека го наблюдаваше с лека усмивка.

— Какво толкова смешно има? — попита Борн, докато излизаха.

— Нищо особено. — Тя сви рамене. — Просто аз се оказах права, а шефовете ми — не. — Усмивката й стана по-широка. — Няма нищо случайно в това, че обслужвах полета ти от Мадрид.

— „Мосад“ ме следи.

— Смяташ, че съм от „Мосад“ ли?

Без да отговори, той я поведе по широките улици, които отиваха към „Шукри Куатли“ И двамата бяха облечени като сирийци и никой не им обръщаше внимание. Ребека се беше забрадила като мюсюлманка.

— Аз те следях — каза тя. — Когато установих връзката между Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“, разбрах, че пътищата ни ще се пресекат. Измисленото ти име не ме заблуди. Видях те на снимката и те разпознах от фотографиите, която имаме в архивите си.

— Значи не се обиди, че изчезнах и те оставих.

— Честно казано, очаквах нещо такова.

— Дължа ти сметката.

— Смятай, че съм те почерпила.

— Е, аз пък те вземам със себе си.

— Шефовете ми и представа си нямат колко грешат относно теб — изсмя се тя.

— Нека да остане така.

След двадесет минути стигнаха до района около комплекса на „Ел-Габал“. Въпреки че минаваше два часът през нощта, помещенията бяха ярко осветени. Свит в сенките, Борн отбеляза оживената дейност и нарасналия брой пазачи. На рампата и около нея гъмжеше от въоръжени мъже. Камионите още не бяха пристигнали, но по улицата се чуваше шумът от приближаването на първия от тях. Разполагаше с по-кратко време, отколкото си мислеше, най-много час, а може би и по-малко.

Ребека приклекна до него в мрака и попита:

— Сигурен ли си, че можеш да ни вкараш вътре? Сградата е пълна с въоръжени пазачи.

Борн отвори ципа на раницата.

— Само ме наблюдавай — отвърна той.

* * *

Борис седеше в денонощното кафене, вдигнал крак на стола. Докторът, когото беше измъкнал от леглото, за да почисти и превърже раната му, поиска неприлично голям хонорар, въпреки че се познаваха отпреди. На Борис вече му беше все едно.