Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 217

Когато излезе от синагогата, прекара около половин час, лутайки се безуспешно из лабиринта от улички на „Баб Тума“ в търсене на Берия. В сърцето си усещаше отворена черна яма, в която искаше да погребе директора на СВР. После изведнъж, сякаш с прещракването на някакъв ключ, нещо се промени. Може би заради болката, която беше станала толкова нетърпима, че едва стъпваше на левия си крак, или пък адреналинът се оттегли от кръвта му и почувства изтощението си. Берия щеше да почака — трябваше да се погрижи първо за себе си.

Седнал с чаша гъсто турско кафе, подправено с кардамон, и чинийка лепкави сладки, той сложи хапчетата — болкоуспокояващо и антибиотик — в устата си и намръщвайки се, ги преглътна. С глътка кафе стопли сърцето и душата си и се загледа в непрестанното движение на улицата.

След известни размишления реши, че отказът от преследване не се дължи на болката — случвало се беше да е по-силна и въпреки това той да продължава. Усещаше, че причината за промяната в настроението по-скоро е срещата с Джейсън Борн. За краткото време, прекарано в компанията му, беше осъзнал, че не е задължително животът им — неговият и на Джейсън — да се върти само около поредица от извършени прегрешения и въздаване на възмездие за тях. Всъщност в отношенията им би могло да има дори човешки елемент, защото приятели като Джейсън, нищо че нямаше други, правеха живота по-поносим. За секунда се запита къде ли е той. Нямаше значение, Борис не беше в състояние да му помогне. А и Джейсън работеше най-добре сам.

Борис въздъхна и отхапа от сладкиша, задържа хапката в устата си и остави тънката коричка и меда да се разтопят върху езика му. Не искаше да се превръща в съвременния капитан Ахав77. Вярно е, че си беше обещал някои неща, но изпълнението им можеше да остане за друг момент и друго място. Нали според поговорката отмъщението било ястие, което е най-добре да се сервира студено?

* * *

Борн извади електрическия кабел и кирката и закачи дръжката й за края на по-дългото руло въже. Изправи се и се отдръпна на няколко крачки от Ребека. И двамата бяха застанали в кръглата сянка на няколко кралски палми. Западната стена на сградата на „Ел-Габал“ се намираше пред тях, палмите бяха зад тях, а зад палмите, тъмна и мрачна, се издигаше сградата на някаква банка. Ъглите на „Ел-Габал“ бяха ярко осветени от прожектори, но по средата й се образуваше тясна тъмна ивица.

Борн започна да върти въжето със закачената за него кирка и Ребека се досети за намеренията му.

— На покрива може да има пазачи — предупреди го тя.

— Надявам се да е така — отвърна й той и тя му хвърли озадачен поглед.

Борн изчака гърменето от ауспуха на камионите да изпълни нощната тишина, завъртя кирката над главата си и я хвърли, наблюдавайки я как се издига нагоре в тъмнината и пада на покрива. Дори и да се вдигна някакъв шум, той беше замаскиран от рева на камионите. Дръпна въжето и придърпа кирката към себе си, докато изкривената й част не се закачи в пукнатината между покрива и ниския парапет. Сложи раницата на гърба си и без да каже нищо повече на Ребека, започна да се изкачва по неосветената ивица на стената.