Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 214

Борн видя маузера в ръката на Семид, преди тя да го забележи. Скочи към него, събори го назад и изби пистолета от дланта му. Докато арабинът се отбраняваше от новото нападение, Ребека презрително бутна настрана камата му и заби собствения си нож в тялото на Семид. Острието проникна в гърдите му точно под гръдната кост. Тя го извъртя нагоре и наляво с прецизността на хирург и разпори първо белия му дроб, а после и сърцето му.

Семид изпусна противния си дъх и на устата му излязоха кървави мехурчета. Тя го гледаше вторачено в очите, докато държеше тялото му на върха на ножа в стегнатата си ръка.

— Ребека — повика я Борн.

Младата жена разглеждаше Семид, сякаш е опитно животно, приковано на лабораторната й маса.

— Ребека — повтори Борн още по-меко.

Тя най-после въздъхна и извади ножа си. Тялото падна на земята. Борн очакваше да види победно изражение на лицето й, но когато тя се обърна, там се четеше само отвращение.

Тя го изгледа продължително и Борн се почувства сякаш е изправен пред някакво необикновено създание, което външно е много прецизно регулирано и се владее добре, но притежава неукротим дух и диво сърце в себе си.

— Ти ме заряза — каза тя, докато бършеше ножа си от кръвта, — а сега те намирам тук.

— Какъв късмет. — Той се усмихна. — Само не ми казвай, че си изненадана.

В очите й гореше студена ярост.

— Това е моята територия.

— Има ли значение вече? — спокойно й отговори той, като се опитваше да укроти гнева й. — Семид Абдул-Кахар е мъртъв.

Тя ритна трупа и той се преобърна по гръб.

— Не знам кой е този — каза тя, — но със сигурност не е Семид Абдул-Кахар.

32

Имаше моменти — и този беше точно такъв, — когато на Хендрикс никак не му беше приятно охраната да се влачи навсякъде след него като сянка. Не искаше някой да обсъжда защо се е прибрал, карайки презглава, в къщата си по средата на работния ден, а още по-малко да го наблюдават иззад затъмнените стъкла как отива в розовата градина, коленичи и започва да рови из нея.

Единият от тях, Ричард май се казваше, излезе от колата и дойде при него.

— Сър, добре ли сте?

— Абсолютно — отвърна разсеяно Хендрикс.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Върнете се в колата си.

— Добре, сър — отвърна след кратка пауза Ричард.

Хендрикс се изправи, хвърли поглед през рамо и го видя как сви рамене, давайки сигнал на колегите си, че си няма представа какво му е скимнало на шефа. Хендрикс отново се зае с работа. Опита се да се успокои, но за свой ужас откри, че ръцете му неудържимо треперят. Щом взе визитката на Скара и видя отпечатаната на нея роза, веднага го обзе убеждението, че я е оставила там, за да я намери. Само той можеше да се досети за смисъла й.

„Това е последното ми пътуване.“

Опасяваше се, че тя ще предприеме някаква фатална стъпка. Не си я представяше като човек, който ще се самоубие, но, от друга, страна знаеше толкова малко за нея. И въпреки това имаше усещането, че я е познавал цял живот. Беше пълна загадка за него как е възможно някой да стане част от живота ти за толкова кратък период от време. Беше се промъкнала под кожата му и отказваше да си отиде. Внезапното й изчезване само изостри усещането му за влиянието, което беше оказала върху живота му.