Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 228

— Кой е? — тя стана и посегна към листа, който държеше новодошлият. — Карл Макензи. Двайсет и шестгодишен. Съден за притежание на канабис, екстази, ексхибиционизъм…

— Познавам го, той е дребен дилър, продава дрога по улиците — каза Кевин. — Обикновено се навърта в бара на Стан.

— Последен известен адрес „Гроув Теръс“ №7, апартамент 4, Брадфийлд — продължи Карол. — Хайде, Кевин, тръгваме.

Тя се промуши покрай експерта и повиши глас, за да повика Мерик.

— Той си отиде, за да поспи — напомни й Кевин. — Мога да му се обадя на мобилния телефон.

Карол поклати глава.

— Няма нужда. Стейси, вземи си палтото — подвикна тя към другия край на стаята.

Експертът остана на прага на кабинета на Карол и ги проследи с поглед, докато излизаха.

— Благодаря за работата, момчета — измърмори той иронично.

Карол, Кевин и Стейси тичаха презглава надолу по коридора.

— Ще вземем моята кола — извика Кевин. — Имам синя лампа.

Карол кимна. Продължиха да тичат надолу по стълбите и излязоха на паркинга. Качиха се един през друг в колата на Кевин, Карол отвори рязко жабката и измъкна оттам синята лампа. След няколко трескави опита успя да включи накрайника на кабела в извода за запалка, после отвори прозореца и постави лампата на покрива.

Вече бяха вън от паркинга, вляха се в оживеното улично движение. Наближаваше краят на работното време и улиците бяха задръстени от коли. Кевин натисна с все сила клаксона, синята светлина замига и останалите шофьори започнаха постепенно да осъзнават, че трябва да им дадат път. Въпреки всичко им се струваше, че се движат мъчително бавно.

Карол гризеше нокътя на палеца си. „Господи, нека намерим Карл Макензи. И моля ти се, Господи, нека той ни заведе при Пола!“

Тони плати на шофьора на таксито и постоя за миг на тротоара, оглеждайки къщата пред себе си. Беше нова, самостоятелна тухлена сграда, част от безлично застроените модерни квартали в по-отдалечените от центъра градски части. Къщата се издигаше в дъното на сляпа уличка, така че от прозорците можеше да се види ясно всяка наближаваща кола. В това нямаше нищо учудващо. Паяка сигурно се стараеше да контролира възможно най-отблизо околностите на дома си.

Къщата на Джен Шийлдс беше дори още по-безлична от съседните, доколкото това бе възможно. Бяло боядисана, бяла входна врата, бяла врата на гаража. Скучна каменна настилка по входната алея и алеята към гаража. Спретната морава отпред с посадени на равни разстояния храсти и иглолистни дръвчета, подкастрени с маниакална точност. Дотук нищо изненадващо за Тони.

Той тръгна по алеята към входната врата и опита дългия ключ в бравата. Първоначално той не можа да се завърти, но Тони го понамести и чу как езичето щракна. Първият секретен ключ не влезе в допълнителната ключалка, но вторият я отключи. Когато отвори вратата, дочу настоятелното предупредително писукане на алармата. Той се озърна и забеляза контролното табло. Късметът още не го напускаше — алармата не се контролираше от дигитално въвеждана комбинация, а с ключ. Отдели с изпотени от напрежение ръце двата малки ключа, пъхна единия в ключалката и завъртя.