Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 218

— Струва ми се все пак, че тя прие заради самата себе си, Дон. Не за да ме впечатли, а за да остане вярна на собствената си представа за това какво трябва да умее едно ченге на място — каза тя. — Но независимо от това какви са били мотивите й, няма никаква полза да си прехвърляме вината един на друг. Трябва да се съсредоточим в търсенето.

— Да не мислите, че не съм наясно? Но върху какво точно да се съсредоточим? Тук има стотици листове хартия, и на всички пише едно и също. Тя сякаш се е изпарила.

— Все пак вървим напред. През цялото време стесняваме кръга на възможностите. Успяхме да претърсим много голяма част от Темпъл Фийлдс. Според твоите собствени изчисления сме влизали в седемдесет и пет процента от жилищата в района. Всичко опира до времето и правилния метод.

Той въздъхна.

— Така е. И аз вече не знам какво да мисля. Вижте, госпожо Джордан, ако нямате нищо против, сега ще си тръгна, за да поспя. Ще намеря някакъв мотел и ще дремна няколко часа.

— Добра идея, Дон. Когато се наспиш, нещата няма да изглеждат толкова мрачни.

Той се обърна мълчаливо и се повлече към изхода. Часът беше едва девет и половина, но Карол имаше чувството, че е изминал пълен работен ден. Когато прие предизвикателството да ръководи специалния екип, не беше преценила много точно колко изтощително ще бъде да прекарва дните си в опити да овладее своите подчинени, чиито естествени способности ги правеха точно толкова неуправляеми и непокорни, колкото беше самата тя преди години. На моменти направо копнееше да се прехвърли в пътна полиция.

Единственият замисъл при проектирането на парка около болницата „Брадфийлд Мур“ очевидно е бил тревните площи да са лесни за поддържане. Но в това зимно утро през оголелите клони на дърветата и високата желязна решетка, опасваща парка, пред очите се разкриваше обширна гледка към мочурливата северна пустош. Възможно беше да пренебрегнеш гледката на града в низината, да прекъснеш връзката си с градския живот. Не се считаше за особено препоръчително членовете на персонала да се разхождат из парка с пациенти, но Тони беше решил, че една такава разходка би била само от полза за Том Стори, откъсвайки го от потискащата болнична обстановка. Разхождаха се на открито почти цял час и обсъждаха сегашните проблеми и тревоги на Том.

Бяха спрели сред няколко израсли нагъсто брези близо до оградата и гледаха в далечината, към проблясващите води на едно изкуствено езеро сред тресавищата.

Тони погледна часовника си.

— Струва ми се, че трябва да се връщаме. След четвърт час имам друга среща.

Те хвърлиха последен поглед на околния пейзаж и се упътиха обратно към грозната викторианска грамада на болницата.

— Радвам се, че можахте да дойдете днес — каза Стори.

— Нали имахме уговорка. Защо да не дойда?

— Мислех си, че работата с полицията може да ви попречи.

— За мен пациентите ми винаги са на първо място. Наистина сътруднича на полицията, но това не им дава власт да влияят на решенията ми.