Читать «Змии в стените» онлайн - страница 9

Открих Съли на прага на входната врата. Предполагам, част от мен винаги бе знаела, че ще го намеря там – иначе вероятно не бих тръгнал да скитосвам сам посред нощ. От козинката му бяха останали само спомени – огромни уродливи плешивини покриваха измършавялото му телце. Ушите му и почти целите му лапи бяха осеяни със струпеи, през пропукващата се повърхност на които се процеждаше зеленикаво-жълта гной. По очите му се стелеше млечнобяла пелена – нещо като ципа, която на места дори бе успяла да покрие и част от муцунката му. Прехапаният му език висеше от окървавената му, пълна с изпочупени зъби уста. Посегнах да го помилвам за последен път и едва не изкрещях, когато усетих ужасяващата лекота, с която кожата му поддаде навътре, сякаш нито една костица в тялото му не бе останала здрава.

Най-страшното обаче бе, че още бе жив.

Поне не за дълго. Усетил милувката, някога красивият котарак се опита да извърти невиждащите си очи към мен и, въпреки очевидно неистовата болка, започна да мърка.

Щом най-пленителният от всички издавани от котките звуци постепенно затихна, а сълзите ми спряха да капят по безжизненото му тяло, отидох до гаража, изрових от купчината инструменти лопатата и по погребах в задния двор. После влязох в къщата. След дълго търсене открих бебешкото одеялце с Мечо Пух и Ийори и го дадох на Лори. Тя грейна и се сгуши незабавно в него.

Отново излязох и дълго пуших, облегнат на оградата. През съзнанието ми минаваха хиляди откъслечни спомени, на които навремето не бях обръщал внимание, но сега се завръщаха, по-жестоки от всякога. Съпругата ми, която беше в състояние да умори всяко едно цвете, което пресадеше; тъща ми, която караше всяка машина, до която се докосне, да се развали без възможност за поправка; пак благоверната ми, която с всяко докосване на члена ми караше желанието в мен да се съсухря и да умира бавно и мъчително; майка ѝ, която с една прегръдка разбиваше животите на сина си, дъщеря си и всички около себе си…

Когато и последната цигара догоря и последва участта на останалите си дружки от някога пълната кутия – запокитена в храстите на съседа – взех лопатата, по която все още бе полепнала пръст от гробчето на Съли, и се качих на горния етаж, където спяха двете вещици. Първо убих дъртата – очаквах, че коравата ѝ глава, пълна с отрова и проклетия, ще окаже по-сериозна съпротива, но се оказа, че бъркам. Върхът на лопата се вряза в олиселия ѝ от перхидрол череп и разплиска изкуфелия ѝ мозък по така любимите ѝ тапети, за които бе похарчила не една и две мои заплати. Улових се, че очаквам всеки момент прокълнатата ѝ кръв, която шуртеше от прерязаните артерии и вени, да се превърне на ято стършели, които да ме атакуват. Очевидно я бях надценил – селяндурската ѝ магия не беше чак толкова напреднала. Щом се уморих да превръщам главата ѝ в каша, отидох до кухнята, налях си чаша бърбън и жадно отпих, за да успокоя тремора в ръцете си, непривикнали на тежък физически труд. След това влязох в стаята, където някога любовта ни бе заченала Лори, и убих жена си. Успях да размажа черепа ѝ по-лесно от този на майка ѝ, а количеството разтекъл се по възглавницата мозък изобщо не ме учуди – по-скоро бях впечатлен, че изобщо ѝ се намират подобни вещества. Винаги си бях представял вътрешността на главата ѝ пълна с милиарди дребни мляскащи лакоми вагини.