Читать «Змии в стените» онлайн - страница 7

Ако не бях толкова заслепен от любов, сигурно щеше да ми направи впечатление, че тогава всички демонични белези полека-лека избледняха и потънаха в небитието, сякаш всичко е било плод на недоспалото ми въображение. Кървавите полумесеци около зърната на Поли постепенно зараснаха, пламъците в очите на Лори се превърнаха в лош спомен и дори постоянно мърморещата ми тъща бе принудена да признае, че дъщеричката ми е напълно нормално, здраво и красиво съкровище.

Няма да забравя нощта, когато Лори проплака отново. Беше 12 април. Часовникът показваше 3:15 сутринта. Събудих се, без да знам от какво – после дълго се опитвах да си повярвам, че е било от плача на малкото фъстъче, което спеше в съседната стая, въпреки че прекрасно знаех: дори ядрени взривове не можеха да нарушат съня ми в неделя вечер. Усещането, което буквално ме изрита от леглото, бе ужасяващо – сякаш леденостудена и покрита с лепкава кал ръка се бе протегнала от креватчето на малката и ме бе сграбчила едновременно за сърцето и за топките. Внимателно, за да не събудя благоверната, която мощно хъркаше така, че чак книгите в етажерката в коридора подскачаха, се запътих към стаята на Лори. Плачът ѝ постепенно се усилваше… но, по дяволите, дори и той бе по свой начин мил като самата нея. Когато дъщеря ми заплачеше, изобщо не приличаше на дразнещите разглезени сополанковци от рода на досадния ми племенник. Разплаканото ѝ личице можеше да бръкне в душата на дори най-закоравелия детемразец и да я обърне наопаки, с чувствителната страна навън, а след това бавно и садистично да я изцеди, докато и последната сълза не се отрони от разпарцаливената ѝ същност.

Приближих се пипнешком до креватчето на Лори, за да я гушна и да опитам да я успокоя. Не исках да паля лампата, за да не я стресна, а и светлината от пълната луна, разливаща се щедро, без всякакви задръжки из цялата къща, ми бе повече от достатъчна. Взех плачещото дребосъче на ръце и нежно я залюлях насам-натам, нашепвайки ѝ някаква странна песничка, която измислях на момента. Ненадейно погледът ми се спря върху черната безформена буца, която лежеше върху възглавничката ѝ. Машинално прехвърлих фъстъчето в дясната си ръка и посегнах да уловя нещото, което първоначално помислих за някое от чорапчетата ѝ. Лори умираше да ги събува, да ги тика в устата си и след това дълго и замислено да ги дъвче.

Определено не беше чорапче.

Когато докоснах с върховете на пръстите си нещото, едвам се сдържах да не изпищя като ученичка при вида на мишка и да не отскоча назад. Единствено мисълта, че ще събудя цялата къща и ще изплаша до смърт Лори, успя да ме принуди да запазя самообладание. Оставих дъщеря си на диванчето – тя все така продължаваше да хлипа и да размазва с юмруче сълзите по бузките си – изтрих парещите капки пот, които се стичаха по оплешивяващото ми чело и внимателно се наведох над легълцето.

Точно така – още първият път бях разпознал нещото. Беше Мики.