Читать «Змии в стените» онлайн - страница 8

Е, поне онова, което бе останало от него.

Някога снежнобялото кожухче на играчката бе мръсносиво – почти черно. Власинките му бяха сплъстени и залепнали една за друга, вероятно от отвратителната слуз, коят покриваше цялото тяло на агънцето и бавно, с гнусно пльокане се стичаше върху възглавницата на Лори. Едното око на Мики бе изпаднало от плюшената си орбита и безволно висеше на парче съдран конец, създавайки илюзията, че с неподправен интерес се взира в бебешките дрънкалки, окачени над креватчето. Върху другото делово бе кацнала огромна черна мазна муха, която без никакво притеснение чистеше огромните си крила с ужасяващо проскърцване.

Усетих как стомахът ми се обръща. Стараейки се да не гледам много-много, омотах няколко пласта тоалетна хартия около ръката си, внимателно подхванах слузестата гадост, с която дъщеря ми си бе играла и бе гушкала допреди малко, и я изхвърлих на улицата. Дори не си направих труда да потърся контейнер за смет – метнах противното нещо на средата на уличното платно, надявайки се, че все някой ще съумее да го сгази до сутринта.

На следващия ден не бях на себе си. Не помня как съм отишъл на работа. Чак към края на следващата седмица успях да пропъдя страховитите мисли, които пърхаха из главата ми като обезумели нощни пеперуди.

Поли, естествено, не забеляза липсата на Мики. Беше започнала нова работа, беше се видяла малко с пари… и с един куп нови колежки, с които да ги харчи за глупости. Понякога си мислех, че ако онази нощ не бях изхвърлил играчката, а Лори, съпругата ми едва ли щеше да забележи.

Така и не посмях да взема друго плюшено зверче за дъщеря си. Вместо това реших да си завъдим домашен любимец – някой, с когото Лори да си играе, докато ние с майка ѝ сме на работа, за да не се налага да молим дъртата кукумявка да се занимава с нея. Поли искаше куче, разбира се – какъв по-подходящ партньор за кучка от куче – но аз бях непреклонен. В края на месеца у дома се засели Съли – разкошен котарак, полуперсиец, полусибиряк, който противно на внушителния си външен вид се оказа добряк и половина. Съскаше единствено по тъщата (и кой ли би го упрекнал…), никога не правеше белѝ и се държеше с Лори като с по-малка сестричка. Дъщеря ми направо се влюби в него – не мърдаше никъде, без да улови пухкавия звяр за опашката и да го помъкне след себе си, яздеше го, спеше, заровила бузка в дългата му козина… с две думи, пълна идилия. Отначало се опасявах, че може да се наранят взаимно – не от лоши чувства, а от криворазбрана любов – но постепенно страховете ми се изпариха. Спомените за отвратителната плюшена играчка – също.

Лори очевидно беше щастлива и не плака чак до онази нощ, която също се е запечатала в съзнанието ми – 20 юли, 2:35 сутринта. Познатото вече усещане – лепкавата ръка и така нататък – ме накара да скоча като обезумял от леглото, твърдо убеден, че нещо се е случило с дъщеричката ми. Оказа се, че освен неистовия плач, който на моменти чак я оставяше без въздух, всичко останало е наред. Този път и креватчето бе пусто – нямаше слузести топки и други подобни гадости. Лошото предчувствие обаче продължаваше да витае из мислите ми. Мъчейки се да се успокоя, че всичко е заради отвратителната жега, реших да се поразходя малко из квартала, независимо от късния час. Нахлузих набързо анцуг и чифт маратонки и излязох от къщата, стараейки се да вдигам колкото се може по-малко шум.