Читать «Змии в стените» онлайн - страница 84

За късмет в този край на Земята имаше доста поводи за радост. Ето и сега – две къщи, една до друга, с комини, през които можеше да мине и кралски кортеж. Дядо Коледа се ухили, грабна чувала и с добре тренирано движение се метна през димоотвода.

Хм. Елхата не бе украсена. „Лошо дете?“, зачуди се старецът, но се сети, че списъкът никога не грешеше. Е, може би в този край така бе прието – украсяването да става на сутринта, а не на Бъдни вечер… то човек можеше ли да бъде в час с всичките нововъведения в религиозните книги?

Точно оставяше подаръците под дръвчето, когато дочу тихо скърцане. Сепна се и се озърна плахо като крадец. Не трябваше да го виждат – това не биваше да се случва за нищо на света! Великденският Заек веднъж му бе обяснявал защо точно това не е за препоръчване, но… старост-нерадост… кой да си спомня…

Когато отново се обърна към елхата, пред нея стоеше дете – момче на десетина години, което бе впило странен, немигащ, почти възрастен поглед в него. За малко да подскочи, обаче се сети, че по този начин ще развали магията на празника.

– Хо-хо-хо! – избоботи той вместо това. – Весела Коледа, хлапе!

– Ти си истински.

Това очевидно не беше въпрос, а констатация. Малкият не питаше – той любезно го информираше, че фактът вече му е известен и сега просто се чуди как да процедира по-нататък.

– Има си хас, дете… – опита се да прозвучи авторитетно, но не успя. Добре поне, че съумя да изрече това, без да заекне.

– Аз те молих за нещо – продължи с равен и спокоен тон хлапето. – Ти не го изпълни.

– Е, сега… случва се… разбери ме и ти, малчо… толкова много деца… толкова малко време…

Мънкаше като стара баба. А по-лошото бе, че го осъзнаваше, но нямаше как да направи нещо по въпроса. Малкият сякаш го бе хипнотизирал с втренчения поглед на стоманеносивите си очи и с кратките си отсечени изречения, които валяха като град покрай ушите му:

– Мислех, че не си истински. Затова не знаех кого да обвинявам, че мама и татко се карат. Сега, когато си тук, вече знам.

– Нямам представа за какво говориш, момчето ми…

Думите му рязко секнаха. Отначало не схвана защо, но после, когато сведе поглед към огромното си шкембе (то е просто част от ролята, мога да отслабна, когато си поискам…), изведнъж разбра. От разпорения червен плащ бликаше струя с цвета на коледна звезда, смело изтиквайки напред нещо, което като че ли бяха вътрешностите му. Не беше много сигурен, но май онова, което изпопада на земята с празничен плясък, бяха червата му. Шокът, който изпитваше, очевидно бе парализирал гласните му струни, защото не успя да изстиска от себе си дори стон, та камо ли крясък или вик. Едва сега забеляза автоматичния нож, наточен като бръснач, който момченцето държеше с професионален захват в лявата си ръчичка. Бърз като мълния замах… и топките му вече се търкаляха по дъбовия паркет на къщата, леко пошляпвайки като гнили и разкашкани домати, изпаднали от пазарската чанта на престаряла домакиня. Още едно движение с ножа… и ето го и лявото му око, изскочило от разрязаната заедно със скулата му орбита, а очният нерв се влачи след него и оставя кървави следи по прясно измития под. Ново замахване… и още… и още…