Читать «Змии в стените» онлайн - страница 86

И определено нямаше да са сладури като онези във филма „Мумията“, които ядяха само цигани и в общи линии просто се мотаеха насам-натам, без сериозно да наранят когото и да било.

Тези във възглавницата ѝ бяха по-големи, по-лоши и по-гладни. Беше сигурна в това.

От близо два часа насам не можеше да заспи и се чудеше какво да прави.

Можеше например да извика мама. Само че със сигурност всичко щеше да завърши с някой от мамините шамари – от онези, специалните, които оставяха три дълги кървави белега върху лицето ѝ (за спомен от трите пръстена на дясната ѝ ръка), а след тях цяла нощ стаята се въртеше наоколо и се тресеше от тих подигравателен смях. Откакто Рик, последният ѝ приятел, се беше самоубил, мама бе изнервена до краен предел. Последното нещо, което щеше да я накара да се развесели, щеше да е новина за купища скарабеи, вдигнали среднощен купон във възглавницата на щерка ѝ.

А и най-вероятно нямаше да ги види. Както не бе видяла таласъма в нощното ѝ шкафче, огромния отровнозелен плужек в гардероба ѝ и отрязаното човешко ухо в тоалетната чиния. Мама беше учителка. Учителите не виждаха неща, в които не вярват. А в университета ги учеха да вярват само в контролните, двойките и задържането след час.

Мина ѝ през главата да провеси възглавницата през прозореца и да изтръска скарабеите в градината. Само че за целта щеше да ѝ се наложи да протегне ръка и да дръпне ципа на калъфката, а изобщо не ѝ се искаше пъплещата гмеж да надуши плътта ѝ и да се втурне смело напред в търсене на късна закуска.

Можеше и направо да изхвърли цялата възглавница на улицата. Добър сценарий, само че завършваше пак със шамарите на мама, кръвта по бузата и шеметния танц на стаята.

А като за капак ѝ се пишкаше. Можеше да слезе на пръсти по стълбите, набързо да си свърши работата, без да пуска водата (на сутринта щеше да ѝ се наложи да изтърпи крясъците на мама, но жертвата си струваше) и за нула време да се върне в стаята си. Възглавницата обаче сякаш я бе хипнотизирала. Беше се уловила, че се взира немигащо в нея, докато очите я заболят и започнат да сълзят от напрежение, след което светкавично обърсваше влагата от клепачите си с опакото на дланта си и отново се вторачваше в нежнорозовата калъфка, под която – сигурна беше – се суетяха милиони бръмбари-човекоядци.

Ех, ако Рик беше тук, със сигурност щеше да знае какво да прави.

Само че Рик го нямаше.

Това не са скарабеи, помисли си Криси. Това са просто хлебарки. Е, вярно, малко по-големички от обикновено, но какво от това? Просто хлебарки. Големи и жълтеникави, като ония от „Мъже в черно“, които издават отвратителен хрущящ звук и се пръсват като бебешко пюренце, като ги настъпиш, но все пак хлебарки. Не скарабеи. Хлебарките не ядат хора. Поне не живи хора. А са и страхливи. Ако тръгнат да ме налазват, просто ще тропна с крак и те ще се изпокрият в ъглите.

Това успя да я поуспокои. Дори спря да ѝ се пишка. Мама май беше права – не трябваше да гледа толкова много филми. Поне не такива, в които главна част от действието бяха накълцани хора, надигнали се от гробовете зомбита и буболечки с колосален апетит към човешка плът.