Читать «Змии в стените» онлайн - страница 82

– В името на Пресветата Дева, Бен, ела тук! Не се ли вълнуваш – това ще е първата Коледа в новия ви дом? Слез долу, niño52, иначе Papa? Noel… м-м-м… Дядо Коледа няма да ти донесе подарък…

Хлапето обаче явно бе решило днес да изкара цялата лошотия, на която бе способно, и упорито отказваше да се появи. Хуанита изреди наум всички ругатни, които майка ѝ си мислеше, че не знае, и реши да се съсредоточи върху чистенето и останалите домакински работи. А ако госпожата се появеше и направеше проблем за неукрасената елха… ами пък да си беше възпитала детето по-добре. В крайна сметка не беше Диего де Алкала53, та да има чудотворно влияние върху непослушни дечурлига, така де…

* * *

Когато Хуанита си тръгна, Бен излезе от дрешника, където се бе крил през цялото време, и се запъти към кухнята. Играта на криеница беше забавна, спор няма… но как се огладняваше от нея само! Дано Хуанита и другите, които ѝ помагаха, да се бе сетила да зареди хладилника, иначе доста щеше да го закъса. Майка му и баща му трябваше да пристигнат едва утре вечер и по стар техен обичай не му бяха оставили и пукната стотинка. „На децата не им се полагат джобни, когато за тях се грижат от сутрин до здрач“, постоянно повтаряше баща му. „Когато всичко ти е осигурено, ако имаш пари, ги харчиш за глупости“, включваше се тук майка му. Честно, беше научил репертоара им наизуст. Понякога си мислеше, че ако някой запише компактдиск с репликите им и му го пуска през точно определени интервали от време, сигурно изобщо няма да забележи разликата. Или пък липсата им. Двамата му родители бяха скарани от над пет години, което бе малко повече от половината от целия му живот. Беше свикнал и на лошите им настроения, и на кавгите, и на мълчанието, което понякога заливаше къщите, в които живееха, като кален порой, изтъкан от омраза.

Местеха се много – понякога по два-три пъти на година. Това беше част от плана за спасение на брака им (или глупава идея на психоаналитика им, който само гледаше как да изтръгне някой долар от изглеждащите бездънни джобове на фамилията). Бяха обиколили половината свят – от родния Лос Анджелис бяха заминали за Египет, оттам за Австралия, после Русия, Дания, Бразилия… Сега бяха в Испания – една от най-слънчевите страни, които Бен бе виждал – както откъм хора, така и откъм време – но нещо му подсказваше, че едва ли ще се задържат достатъчно дълго и тук. Може би от благоприличие щяха да изчакат поне до Великден. А може би не.

По пътя за кухнята мина покрай огромната елха, която се извисяваше самотно в центъра на хола. Имаше нещо много красиво в образа на вечнозеления гигант, който бе изправил снага, неомърсена от произведени в Китай играчки и гирлянди, и сипеше с пълни шепи около себе си аромата на гора. Бен се спря и вдиша дълбоко. Обичаше тази миризма. Напомняше му на онази зима, когато майка му и баща му бяха решили да си купят вила в Канада. Това бяха едни от най-добрите му спомени от детските години: там беше пълно с братята и сестрите на красавицата, която сега кротуваше в поредната им къща, там човек можеше да играе на снежни топки едва ли не по цяла година, там заведенията бяха пълни с огромни мъжаги, които му се радваха като на свой собствен син и постоянно настояваха да го черпят с бонбони и нещо странно, което наричаха „кленов сироп“…