Читать «Змии в стените» онлайн - страница 73

– Чудесно, тъкмо е свикнал на повече пиене.

– Структурата на ноктите ти не е променена…

– Е, ще ги режа по-често и това е.

– И най-важното: жлезите ти, които изпускат огън, все още функционират! Представяш ли си какво ще стане, ако се активират при… хм… една от онези работи, по които така си падате?

Тодор замислено се почеса по бузата. Ноктите му наистина бяха израснали доста.

– Извинявай, Били, ама не искам отново да съм дракон – проговори той след дълго мълчание. – Харесвам си се такъв, какъвто съм сега, а и точно намерих сродна душа. Кажи на Абдулла, че ако имам проблем, ще го потърся. Или ще се обърна към теб. Но не вярвам да се стигне до това.

Той трясна вратата пред ошашавения поглед на младия магьосник и се върна в спалнята. Шиготури го очакваше в леглото. В погледа му се четяха милиарди незададени въпроси.

– Сигурен съм, че дълго време си страдал от това, че хората не те приемат такъв, какъвто си – вместо отговор промълви Тодор. – Би ли ме приел, без значение какъв съм бил преди?

Ронинът кимна, без да откъсва очи от неговите.

– Чудесно. А сега кажи – да ти се намира цигара? Не, няма нужда от запалка. Иска ми се да ти покажа един номер…

Младоженците

Когато Брад Льофевр се ожени, нямаше човек в Гъл Лейк, който да не бе потресен от новината. В градче, в което всички 900 и кусур жители се познават като семейство, надали някой щеше да се впечатли, ако ще и президентът на Щатите да се бе изтърсил по CNN и да бе обявил, че след два часа ядрени бойни глави ще завалят над мирното население на Квебек в чест на Деня на благодарността. Най-много мосю Антоан, местният кръчмар, щеше да се почеше по оредяващото теме и да сподели замислено, че май ще се наложи да зареди допълнително пиячка. Жителите на Гъл Лейк от край време си бяха такива – невпечатлителни.

Когато обаче Брад се върна от Онтарио, водейки за ръка смутената и мълчалива Полин и я представи като новата г-жа Льофевр, всички останаха като гръмнати. Старата мадам Буало веднага побърза да увери всички на висок глас, че в цялата работа имало нещо нередно, само дето не можела да се обоснове като хората. Близнаците Жофроа пък хукнаха да врънкат полицейския шеф да ходи да проверява момата в базите данни на Интерпол. „Сто процента е някаква бяла робиня, бегълка или бог знае какво още!“, нареждаха двамата в хор с абсолютно сериозни лица. „Ако искаш, и отпечатъците ѝ ще ти изнамерим, само я пусни из вашите компютри – от опит глава не боли…“.

Марсел не се върза на простотиите им, баба Буало така и успя да се обоснове, а останалите лека-полека посвикнаха с течение на времето с новоизпечената мадам Льофевр. Всъщност, не може да се каже, че „свикнаха“ с нея в пълния смисъл на думата – дните и вечерите, в които Полин дръзваше да си подаде носа извън спретнатата къщурка на Брад, бяха по-малко на брой и от зъбите в устата на Вехтия Стю. Според някои женичката, прясно чукнала двадесетина лазарника, била толкова ненаситна в леглото, че ставала от постелята само колкото да се замие и после пак рипвала като разгонена козичка сред завивките. Най-върлите привърженици на тази теория бяха Николa и Сандрин Матийо – съдържателите на местния хотел, препитаващи се изключително и само с клюки и сплетни. В поддръжка на хипотезата си изтъкваха факта, че Брад също престана да се появява вечер в „Червената къща“, въпреки че преди това бе бил повече от редовен клиент. В случаите, когато все пак се дотътреше, изглеждаше посърнал, бузите му бяха хлътнали като на онази прословута снимка на Фреди Меркюри38, а и вместо обичайната си пинта бира си заръчваше джинджифилов ейл39, изпиваше го почти на екс и изхвърчаше от кръчмата, сякаш всички призраци на удавилите се през годините в езерото го гонеха по петите.