Читать «Змии в стените» онлайн - страница 74

Немалка част от местните клюкари обаче бе на съвсем различно мнение. Според тях младата жена водела след себе си доста разходи – обувчици, перденца и прочие женски простотийки. Ето защо, твърдяха те с пяна на уста, Брад сигурно се е видял принуден да се хване на втора работа, тъй като едва ли със скромните си приходи като градски дърводелец щял да съумее да осигури необходимите за малката златотърсачка консумативи. „Компютър, джиесем и жена – само харчове и ядове!“, мъчеше се да привлече слушателите на своя страна отец Мор?с. Тъй като преподобният имаше зад гърба си осем развода, благодарение на които в момента си броеше стотинките и вечно врънкаше някой да го черпи чаша вино, солидна част от жителите на Гъл Лейк не можеха да не се съгласят с аргументите му.

Така или иначе градчето изповядваше с пълна сила Единадесетата Божа Заповед – „Всяко чудо – за три дни“. Булката на Брад изчезна от съзнанията на хората приблизително 15 секунди след като Тиери, малкият син на вдовицата Сент-Клер, се втурна в кръчмата с току-що уловената от него риба с пет очи. След това пък в градчето плъзнаха слухове, че синьото сирене в магазина на мосю Жак било заразено с някаква причиняваща импотентност европейска плесен. Не след дълго дойдоха и клюките за извънбрачното дете на мадам Ед?т (което, между впрочем, се оказа неин племенник, дошъл на гости за лятото…). Не бяха минали и три седмици, когато цялото население на Гъл Лейк вече бе успяло да забрави за странната мълчалива женица, спотайваща се в къщата на Льофевр.

Когато започнаха мистериозните изчезвания, напълно в реда на нещата бе никой да не се сети за Брад и благоверната му. Редовните посетители на „Червената къща“, естествено, не пропускаха вечер, без да се отдадат на разгорещени спорове кой от всички близо 900 жители на градчето ни е виновен за това. Беше ясно, че е един от нас – в онова модерно заведение, наречено гръмко „Битс О’Хевън“40, разположено току до Трансканадската магистрала, не стъпваха други, освен шофьори на камиони и заблудени стопаджии… а в крайна сметка, именно те и изчезваха. Шефчетата от големия град, които напъплиха Гъл Лейк като гъгрици овесена каша, явно също бяха стигнали до този извод, понеже месец и горница разпитваха всички, дори дъртите пръдльовци като мен, с упоритостта на кутре, отчаяно помпащо крака на стопанката си, въпреки че знае, че от тази любов едва ли ще излезе нещо положително. Както и можеше да се предположи, не успяха да открият нищо – както се изрази мадам Буало, „тия и на любовника на жена си щяха да избършат оная работа и да му налеят чаша бира, без дори да заподозрат, че им слагат рога“. Изнизаха се като попарени и, за да останат все пак с чувството, че са свършили нещо полезно, ни предупредиха да бъдем внимателни, да се оглеждаме наоколо за каквото и да било подозрително и в мига, в който го забележим, да се юрнем към телефона и да ги повикаме. Кимахме усърдно, усмихвахме се така, че после две седмици ни боляха челюстите, и приветливо им махахме за довиждане. Какво друго можеше да направим – да им заявим в очите, че са некадърници ли? О, не, благодаря. При куките от големия град подобни приказки не вървят. Нашият Марсел се бе наслушал сигурно на хиляди неща от този род, откак се бе заселил в местното полицейско управление. Да кажа, че хич не го бе еня, би било недостатъчно – нашият Марсел бе издигнал непукизма в култ. Големците обаче със сигурност щяха да се засегнат.