Читать «Змии в стените» онлайн - страница 46

– Имаме ли напредък?

– Имаме ние… на Крал Артур куция ротвайлер имаме! – продължи да пустосва Тери. – За пръв път удрям на камък с кръвна магия. За пръв път! И то защо – заради някаква селска самозванка! Казвах му аз на Мишо – дай да ти направим една татуировка с Руната на Беглеца, ама той не, та не…

– Не се ядосвай, друже – потупах го по гърба аз. – Не е като да нямаме и други опции…

Тери бавно се извърна към мен, после към Силвия и процеди през зъби толкова тихо, че едвам го чух:

– Ако някой спомене за Джонатан Деветте Пръста, ще го пратя за цял живот да играе карти със снежните човеци в Тибет.

Половин час по-късно, докато се промушвахме през порталите към Ломиен, където според Тъмния щяхме да открием Джонатан, девойката се приближи до мен и прошепна:

– Защо се мразят толкова?

– О, не се мразят изобщо. Първи приятели са. Просто Джони има лошия навик да бие нашето момче на белот, където го хване. А месир Джаред страшно мрази да губи. Още повече от по-млади от него с три-четири хиляди години.

С триста зора успяхме да открием къщата на Джонатан, въпреки че сигурно поне стотина пъти хлопахме на чужди врати. За проклетия и местните се оказаха учудващо недружелюбни, като за капак си нямаха никаква представа кого издирваме. Едва на едно от последните места, където проверихме, няколко от насъбралите се да клюкарят около кметството селяндури се сетиха и ревнаха в един глас:

– О, ‘ма да, това е оня пич от рекламата за нокторезачки! Третата къща в най-крайната улица…

Помислих, че Тери е на път да получи удар – беше се зачервил целия и дишаше през носа, плътно стиснал устни. Отначало се разтревожих, но после се усетих, че и той като мен едвам сдържа смеха си.

– Джонатан!!! Деветте Пръста!!! Нокторезачки!!! – избухна той, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от услужливите старчета.

– А не бе… – захилих се и аз. Силвия озадачено местеше поглед ту върху Тъмния, ту върху мен, но така и не разбра защо се смеем.

Без особени усилия открихме въпросната къща. Грубо измазани с кал стени, грубо издялани капаци на прозорците, грубо подкастрен жив плет… абе, с две думи, груба работа. Точно като за Джони.

Надигнах ръка да почукам. Тери обаче явно имаше друго наум, понеже ме избута не твърде деликатно, изправи се пред вратата и викна така, че овошките в градините на съседите изпокапаха:

– Джонатан Вайзенхофер, гаден измамник на карти такъв, излез веднага – стига се скатава като вале на без коз!

Когато ехото поутихна, вратата на къщата се отвори с плахо скърцане и отвътре се подаде дългият заострен нос на Джони.

– О, вие ли сте, момчета… – зарадва се той и открехна по-широко портата. – Помислих си да не са пак онези хулигани от горната махала, дето миналата седмица ги ошушках на белот. Ама влизайте де, какво се мотаете!

Контрастът между опърпания вид на къщурката отвън и хипермодерния лукс във вътрешността ѝ бе толкова поразителен, че успях да затворя уста чак когато стигнахме до гостната. Огромни телевизори с плосък екран, климатици, окачени тавани, скрито осветление… чак ми се зави свят. Джонатан явно улови недоумението ми, смигна и прошепна: „Яка престъпност…“. Нямаше как да не се съглася, че идеята е добра.