Читать «Змии в стените» онлайн - страница 44

– Какво? – обърна се раздразнено към мен магьосникът.

– Нашата нова позната тук – кимнах учтиво към девойката. – Все пак тя успя да те открие къде живееш. Независимо че имаше адреса, знаеш, че за да достигне човек до къщата на Тъмен Маг, е наложително да му се намира поне частичка магия…

– Браво, братле! – скочи от фотьойла Тери и ме тупна по рамото така, че от очите ми изхвърчаха звезди, достатъчни да окомплектоват две-три галактики. – Умен си беше и умен ще си останеш, Питър! Силвия, ела за малко, ако обичаш…

Девойката се изправи и, без да задава глупави въпроси, се приближи до Вечния Човек. Той протегна ръка и я улови за кръста, притегляйки я към себе си… малко по-близо, отколкото бе нужно, според мен. Очите му припламнаха налудничаво: в един миг бяха кафяви, в друг – сини, след миг позеленяваха, а после отново се връщаха към онзи кестенов нюанс, който те караше да изтръпваш в очакване на нещо неизвестно и в същото време болезнено познато…

– Илиева? – промърмори той, докато огнените езици се мъчеха да се удържат в границите на ирисите му. – Глупости на търкалета. В теб тече кръвта на Мишо. Я да видим коя е майка ти… О, Людмила – вълшебницата от Стара Загора… това обяснява доста неща…

– За какво говориш?! – изкрещя Силвия, докато се опитваше да се отскубне от хватката на магьосника. В интерес на истината, не полагаше кой знае колко големи усилия. Как му връзваха на този Тери, да му се не знае…

– А, нищо особено… просто може да се окаже, че си дъщеря на мой стар приятел и моя стара съперница – подсмихна се Тъмният, опитвайки се да си поеме въздух и да приведе очите си в нормален вид.

– Това хубаво ли е или лошо? – попита момичето и почти машинално се пресегна за бутилката с абсент, за да допълни чашата си.

– Ами зависи. За теб е хубаво, понеже, колкото и да не ти се вярва, в теб има доста голям магически потенциал, понеже си плод на… хм… любовта между човек (въпреки че от край време подозирам, че има жилка на витек17 у него), носещ дамгата на „Зелената котка“ и мора-юда18, потомка на древна старозагорска самодивска фамилия. За мен… не чак толкова хубаво, понеже с Людмила имаме разправия от стотина-двеста години насам относно някои начини за изтръгването на признания от вампири и други такива весели работи. Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, тя търчеше след мен, въоръжена с доста солидно заклинание, което бе прочела в някакъв свръхсекретен местен гримоар19…

– А ти? – прекъснах го аз.

– Бягах с всичка сила, разбира се, не ставай смешен… Както казваше моят приятел Гералт, „от магията на побесняла жена и «Некрономикон» не може да те спаси“. Е, малко преувеличаваше, разбира се, но все пак, когато можеш да избегнеш битка с вещица, самодива или мойра, по-добре да отстъпиш. В този ред на мисли спешно трябва да издирим Джонатан Деветте Пръста.

– Честно, понякога логиката ти ме изумява…

– Уф, защо ме караш да обяснявам всичко? Очевидно по някое време ще се наложи да се изправим очи в очи с дъртата кукумявка, нали? А когато работата опре до кляфки, няма по-добър в справянето с тях от Джонатан. Е, повече обича да дава акъл отстрани, щото, видите ли, вещиците били непредсказуеми „като плужек, държащ жезъла на Мерлин“20. Затова предпочита някой друг да вади кестените от огъня, пък той да си кърка кротко и да не се тика между шамарите.