Читать «Змии в стените» онлайн - страница 48

– О, да бе, все забравям… – плесна се по челото Джонатан. – Значи вижте сега – вещиците обикновено обичат или да им е много горещо, или много студено. Това обяснява защо през лятото отказват да си купуват климатици, а през зимата не можеш да ги отлепиш от снега, леда и така нататък. С други думи, трябва да търсим на някое място, където е или страшна жега, или кучи студ. Жегата отпада веднага. Хавай, Бахами, това-онова… тц, всичко е свързано с много разходи, а вещиците – особено Акълдаващите – са стиснати като циментирана тоалетна. Можем, естествено, да предположим, че е отишла при братовчедите си в Преизподнята, но мисля, че спокойно можем да изключим роднинското гости – в крайна сметка, най-вероятно така и така през месец се виждат, а и от това, което знам за Акълдаващите, всяка една от тях говори зад гърба на другата. Накратко – жегата отпада. Остава студът. Махаме Южния полюс – доколкото съм чувал, вашата склеротичка има отдавнашен конфликт с пингвините… И какво остава? Ски! Всички вещици умират да се катерят на ски! Едно, че знаят, че няма да се потрошат със сигурност, понеже проклетията им ги пази, друго, че много обичат да зяпат инструкторите. Зачеркваме по-скъпите курорти (пак да подчертая дебело – скръндзи са!) и единственото, което ми хрумва, е Добринище. Евтино, забутано – никой няма да чуе как вашия човек пищи, ако оная хукне да го мъчи, изнасилва или и двете – а и вероятността да ги разпознаят там е малка.

– Чакай малко – прекъсна го Тери. – „Разпознаят“? Мислиш, че дъщеря ѝ ще е там?

– Че как, Мрачни ми друже! Нали, да ме прощаваш за откровението, бе прясно зарязван наскоро? Дъртата надали ще остави щерка си без надзор… и без, пардон – любовник. Напротив – ще се мъчи час по-скоро да ѝ намери осеменител, за да може генеалогичната линия на Акълдаващите да бъде продължена с още някоя друга сополива сган.

– Умен си, Джони, ама някой път не знаеш кога да млъкнеш… – измърмори Тери и последва Деветте Пръста навън.

– Може ли да те питам нещо? – прошепнах аз на младежа, докато крачехме към най-близкия портал.

– Думай, друже!

– Наистина ли си се отказал да си гризеш ноктите заради тъпата реклама?

– Не, разбира се! – хилна се Джонатан и протегна ръка към мен. Трябваше да се признае – маникюрът му беше безупречен.

– Но какво…

– Чакай малко! – смигна ми той и прокара пръстите на другата си ръка над дланта си. За миг изящно оформените, изпилени и лакирани с безцветен лак нокти изчезнаха и на тяхно място изплува добре познатата гледка на изгризаните му до кръв израстъци.

– Аха… Мамиш, значи?

– Въпрос на гледна точка, Питър – потупа ме по бузата той. – Мадамите мамят ли със силикон, ботокс и подплънки?

– Ама твоето е с магия…

– Семантика, друже, семантика – засмя се Джонатан и ускори крачка.

Ще ви спестя описание на цялото обикаляне из дребното селце, скътано дълбоко в Югозапада, както гордо се наричаше тази част от България. Двамата магьосници правеха чудеса, за да успяват да следват невидимата диря, оставена от Акълдаващите и техния пленник. Най-накрая обаче и те се видяха принудени да признаят, че са ударили на камък. В очите и на двамата се четеше безпомощност. В тези на Силвия – отчаяние.