Читать «Змии в стените» онлайн - страница 38

– Ако си мислиш да замезваме с това, не си познал… – свих рамене аз.

– Хвърли ѝ един поглед де…

Той ми подаде тетрадката. Поех я с известни опасения, тъй като не знаех дали не е гореща, дали страниците вътре не тлеят, дали не е въпрос на време, докато пламне в ръцете ми… Шегичките на Тери обикновено бяха доста дебелашки – като например да почерпи цялата компания с ром със странни подправки от рода на виагра, разхлабително или „кървав карамфил“ – така че ви е ясно защо предпазливостта бе просто наложителна.

Подозренията ми не се сбъднаха. Явно тетрадката бе просто тетрадка. Разтворих я на произволна страница и се зачетох в ситните букви, подредени като мъниста по редовете:

„…През целия си живот бях приемал способността си да заплитам фини словесни паяжини за даденост. Достатъчно бе и най-малкото късче вдъхновение, за да усетя онова леко прищракване, с което парченцата от мозайката започваха да се наместват в главата ми. Ами ако досегът с истинска магия бе обезличил въображението ми? Ако осъзнаването, че онова, за което съм разказвал цял живот, е истина, като с вълшебна пръчка ме бе превърнало в творчески импотент…? В такъв случай щях да изгубя и единственото си преимущество пред тълпите сиви, безхарактерни и скучни люде, с които се сблъсквах всеки ден…“.13

– Ще ставаш писател? – почесах се скептично по тила аз.

– Защо не? Като гледам колко идиоти прописаха в последно време… с какво съм по-лош от тях? – засмя се магът и потупа приятелски микровълновата. – Малко ме мързеше да пиша на ръка, а пък с компютрите все още не се разбирам много-много… ама тази красавица тук с малко тунинговане ми реши всички проблеми.

– Я обясни пак, ама този път по-бавно като за лаици?

– По-добре да ти покажа. Ето, виж – искам да напиша… да речем, това:

„Тъкмо бях решил, че ме очаква поредната скучна домошарска вечер, когато на вратата ми се почука. Не беше нужно да си магьосник, за да се досетиш, че пред прага стои не кой да е, а самият Питър Стенли – единственият човек, когото познавах, който бе в състояние да те издири, ако ще да си във килера на Луцифер, затрупан с купчина вонящи завивки, а във всеки джоб си натъпкал по десетина амулета против четене на мисли“.

Не можах да се сдържа и се засмях.

– Такъв си ти, друже, не се хили… – намигна ми Тери и сложи ръка върху микровълновата. Обикновеният на външен вид домакински уред засия с тъмночервени отблясъци за секунди, след което отново потъна в чернота. Вечният Човек метна вътре тетрадката и натисна бутона „Старт“. Печката забръмча послушно, както би направила всяка една от посестримите ѝ, поцъка известно време, след което сигналът за край на програмата се разпищя, сякаш го колеха. Тери бръкна във вътрешността ѝ, извади димящата купчина листи и ми я подаде. Разгърнах я нетърпеливо. Така си беше – на последната изписана страница се мъдреха изреченията, които моят приятел ми беше издекламирал преди малко.