Читать «Змии в стените» онлайн - страница 36

След като вече бях толкова близо, нямаше нужда да се консултирам с „татуировката“ – можех да надуша присъствието на Тери от километри. Уверено заизкачвах стълбите на блока, от който долавях най-настоятелни сигнали (бяха ме инструктирали да избягвам асансьорите на всяка цена, тъй като повечето били набори на Гандалф…) и не след дълго вече хлопах по ламаринената врата, преграждаща входа към светая светих на Вечния Човек.

– А, Питър, ти ли си? Влизай, отворено е – дочух приглушения глас на Тери от вътрешността на апартамента.

Наистина не беше заключено… или поне не в традиционния смисъл на думата. Аз лично влязох без особени усилия, но ако някой Нежив или Акълдаващ се бе опитал да премине, щеше да остане доста неприятно изненадан: дори „Котката“ нямаше такива защитни руни, каквито бяха опасали вратата на Тъмния Маг.

– Откъде ме надуши бе, лисицо такава? – ухилих се аз, докато си пробивах път през сандъците и кутиите, с които бе затрупан коридорът.

– Че кой друг ще си направи труда да ме издирва къде живея, че и точно на пети април… Може би само Айвън Рийс, но той от две години е в командировка при тибетските магове, така че оставаш само ти, приятелю – намигна ми Тери, надигайки се от фотьойла, за да ме посрещне.

– А, да, пети април… Ами в този ред на мисли – честит празник, месир! – подкачих го аз.

– Хм, Питър, ти май наистина гориш от желание да изкараш лятото като бурканче с терпентин… – намръщи се магьосникът.

– Извинявай, все забравям, че чувството ти за хумор е заровено в съседния на Саурон гроб…

– Не се шегувай с мен в деня, в който се роди онази никаквица – изплю се с отвращение Тери, след което щракна с пръсти и продуктът на раздразнението му изчезна… хм… ами като на магия.

– Да не ти пука, приятелю! – тупнах го аз по рамото и с наслаждение се отпуснах на диванчето. – Уф, ама тук доста понамирисва… Откога не си чистил на котарака си?

– Моля, моля… Дама е и се казва Жулиета – стрелна ме с очи магът. – А нима не знаеш, че жените никога не миришат на пот, дъхът им сутрин ухае на теменужки, а в тоалетната отделят само светена вода и амброзия?

– Ами, да ме прощаваш, ама…

– Добре де, добре – въздъхна отегчено Тери и начерта с показалеца на лявата си ръка някакъв странен символ във въздуха. Пламтящите линии още не бяха успели да изгаснат, а въздухът наоколо вече се бе пречистил от миризмата на котешка урина и в апартамента се разнесе благоуханието на морски бриз и пържена цаца.

– Що за странен букет? – подметнах, докато се самообслужвах с бутилката венериански джин, която примамливо проблясваше със заскрежените си бузи на масата.