Читать «Змии в стените» онлайн - страница 39

– Ей, ама голям си мързел… – поклатих укорително глава. – Какво ще ти стане, ако попишеш малко на ръка? Ще развиеш мускули?

– За какъв Мрак са ми мускули, Питър? Да ходя да свалям малолетни дебилчета? Не, благодаря. Ценя си труда и времето прекалено много, за да си позволявам да прахосвам на вятъра и едното, и другото. Между другото, няма да ти навреди и ти да пробваш нещо подобно… Искаш ли да ти подаря за рождения ден… хм… примерно, пералня, която да рисува вместо теб?

– Пас. Предпочитам да действам по стария изпитан начин – с ръка. Би трябвало да ти е познат, понеже, както гледам, поел си по аналогичен път, що се отнася до заместването на любовта…

– Циник – ухили се Тери и закрачи обратно към хола.

Когато отново заехме местата си пред камината, тъкмо мислех да го попитам колко страници възнамерява да напише, преди да предложи ръкописа на някой издател, но в този момент на вратата му се почука.

– Кой пък сега се довлече, да му се не знае… – измърмори Тери и ми метна един унищожителен поглед. – На кого си казал, че си ми на гости?

– На никого, честна дума… Излязох сам от вкъщи, докато идвах насам не съм говорил с никой… даже, като се замисля, не видях жива душа по пътя… – заоправдавах се аз.

– Ще видим тая работа… – сбърчи нос магьосникът и очите му за миг се замъглиха. – Хм, да си поръчвал пица?

– Естествено, че не съм!

– А тогава какво търси пред вратата ми тази девойка с униформа на кварталната пицария, стискайки голяма квадратна картонена кутия?

– Ами… някой може да е решил да ти направи празнична изненада…

– В този свят чувствата отдавна са мъртви, друже… Никой не празнува Деня на Всеобщата Любов – виж, Вечерта на Разбитите Мечти, Нощта на Каменните Сърца, Седмицата на Златотърсачките… това вече са празници, които прилягат на тази пренаселена с уличници държава…

Докато философстваше, Тери с пъшкане се изправи (7000 години не са шега работа все пак) и подчертано бавно и с изражение на върховна досада се затътри към вратата.

– Кого търсите? – сопна се той в мига, в който светна лампата в коридора.

– Добър вечер, доставка за Джаред… ъ-ъ-ъ… Зорн? – дочу се гласът на момичето от стълбищната площадка.

– Ван Сторн, да му се не види… Не съм поръчвал нищо, така че извинявайте за недоразумението и лека нощ!

– Знам, че не сте поръчвали, господине – във фактурата е отбелязано, че пицата е подарък за Вас, в чест на някакъв празник… от някой си господин Антонов…

– Хм, Мишо не знае къде живея, но от мен да мине…

Тери махна небрежно с ръка. Веригата, която несъмнено бе нещо повече от обикновено средство за заключване (Тъмният си падаше по екзотика, затова нямаше да се учудя, ако беше изкована от прокълнат волфрам), се откачи от само себе си с леко приглушено подрънкване и вратата се отвори плавно и безшумно.

– Заповядайте, госпожице – усмихна се Тери. Или поне пробва да го направи. Девойчето, противно на очакванията ми, не изпадна в истерия, когато видя гримасата, която трябваше да мине за усмивка, а кимна делово и опита да влезе. В мига, в който кракът ѝ прекрачи прага на жилището на магьосника обаче, руните по рамката на вратата пробляснаха с морскосин пламък, а от вътрешността на кутията за пица се разнесе нечовешки вопъл. Момичето отскочи назад с опулени от ужас очи. Едното се опитваше да следи какво се случва с пищящия картон, а другото се мъчеше да остане фокусирано върху Вечния Човек. Реших да се намеся, преди кривогледството да ѝ остане за постоянно: