Читать «Змии в стените» онлайн - страница 30

Така или иначе навън валеше. И, както изглеждаше, щеше да вали цяла нощ. По някое време щях да сляза при господин Мартин. Искаше ми се просто да го утеша.

Нещо ми подсказваше, че утре щеше да ми е още по-мъчно за господин Мартин. Не знаех защо.

Чудовище

Под леглото му имаше чудовище.

Беше абсолютно сигурен в това. Знаеше го от мига, в който навърши 6 годинки, въпреки че и майка му, и баща му бяха прекарали безброй часове, убеждавайки го в противното. Дори сега, 30 години по-късно, докато отегчено се лашкаше в метрото на път към дома и с всички сили се мъчеше да забрави кошмарния ден на работа, си спомняше вечерта, в която татко му бе дошъл в стаята и за пръв път му бе обърнал внимание. Обикновено майка му беше тази, която си играеше с него, разказваше му приказки и седеше до главата му, докато заспи. Въпросната вечер обаче баща му се бе появил в необичайно добро настроение, бе загасил лампите и бе легнал до него, държейки стария свещник от стаята на баба му в ръка. „Хей, приятелче, дочух, че пак са те притеснявали някакви чудовища!“. Помнеше думите му, сякаш цялата случка се бе разиграла вчера. „Искаш ли за разнообразие този път ние да сме тези, които ги гонят?“. Оттогава бе минало ужасяващо много време. Баща му доста отдавна не бе сред живите. Дори на моменти се улавяше, че изпитва трудности да си припомни усмивката му – онази, която всички казваха, че бе наследил от него. Газените лампи, които палеха при честите спирания на тока, също от дълги години насам бяха заминали в небитието. На тяхно място безцеремонно се бяха настанили фенерчетата с батерии, акумулаторното осветление и светодиодите в мобилните телефони. Дали заради този свой спомен или поради друга, твърде мъглява и необяснима причина, но и досега гледаше никога да не остава без свещи у дома си. Прекрасно осъзнаваше, че при сегашното развитие на енергетиката токът можеше да спре максимум за две-три минути, докато светкавично действащите екипи на енергото не открият проблема и не го отстранят. Но също така знаеше, че когато светлините угаснат, единственото, което би могло да те спаси от тоталната депресия на мрака, бе пламъчето на свещта.

Сигурен бе в това.

Също както бе сигурен, че под леглото му има чудовище.

Пътят до вкъщи изглеждаше почти безкраен. Вечен. Слава на Вси Светии, че досегашният му живот го бе научил: няма вечни неща. Някои мигове – като днешния ден, например – се проточваха отвратително дълго. Другите, хубавите, като всеки един от трите му брака, траеха по-кратко и от дима на току-що изпушена в центъра на торнадо цигара. Нищо обаче не бе вечно. Освен може би болката. С нея човек просто трябваше да свикне.