Читать «Змии в стените» онлайн - страница 28

Не, съвсем наблизо е, няма и две преки, усмихна се той и започна да се облича. Иска ми се да те запозная с мисис Хауърд…

Състрадание

Господин Джейкъбс се обеси точно на двадесет и деветия ден от пристигането му тук. Спомням си, че валеше, когато санитарите го измъкнаха с труд от съдебната линейка и го натикаха с не по-малко усилия в тясната стаичка с тапицирани стени. Валеше и сега, сякаш самата природа оплакваше преждевременната кончина на едно от децата си. Макар че мен ако питате, господин Джейкъбс не беше дете на природата. По-скоро приличаше на незаконно роден син на самия дявол, прегрешил с юродива блудница някъде… хм… като се има предвид възрастта му… може би някъде към XVIII век. Устата му не спираше да бълва проклятия и псувни, една от друга по-сочни и заплетени, а зловонието, което се разнасяше около него като някаква извратена аура, можеше да накара и асенизатор-ветеран да припадне за броени секунди. Някои казваха, че господин Джейкъбс вонял така, защото имал навика всяка сутрин да взима вана, пълна с вътрешностите на убитите от него деца. Може и така да е било. Неведоми са пътищата господинджейкъбсовски. Едва ли ще разбера каква е била истината, понеже господин Джейкъбс в момента най-вероятно играеше карти със Сатаната и почти сигурно бе успял да напсува и него.

Притиснах лице към решетките на болничната стая. Навън валеше така, сякаш утре светът щеше да свърши и облаците бързаха да приключат със задълженията си, преди апокалипсисът да ги направи перманентно безработни. Аз обичах дъжда. Някога, когато бях навън, често протягах ръка през прозореца и си представях как капките дъжд са малки птичета, които доверчиво кацат на ръката ми и нежно ласкаят сетивата ми. Сега обаче не мога. Нито да ловя „небесните сълзи“ (така им казваше баба ми, лека ѝ пръст), нито да обичам… дъжда или когото и да било. Докторите се погрижиха за това. Казаха ми, че няма да обичам вече никого. Никога повече. Не знам дали са прави. Аз обичах господин Джейкъбс, независимо от факта, че той постоянно се обръщаше към мен с „изроде“, „гнусар“, „копелдак“ или с непонятното за мен словосъчетание „мерзък куртоазник“.

Обичах и господин Сандърс. Той беше в съседната стая. Много приятен човек. Е, вярно, нощем пищеше и умоляваше призраците на бившата му приятелка и още по-бившата му тъща да го оставят на мира. Беше ги пребил с гаечен ключ в съня им, но явно беше забравил да им каже „лека нощ“, преди да ги убие, защото те го навестяваха всяка нощ, като по часовник, точно в 3:47 часа. Може би искаха да му кажат „лека нощ“. Не знам. И това едва ли ще разбера, защото господин Сандърс си сряза вените преди два месеца. Дълго и упорито бе точил четката си за зъби, докато най-накрая не се бе превърнала във фино и изтънчено острие, с което бе нашарил вените си с внимателни, почти красиви щрихи, като художник, който полага боята върху платното, затаил дъх, за да не развали магията. Беше петък. И отново валеше.

Валеше и когато госпожа Брентуърт успя да прилъже санитаря от нощната смяна, да му направи фелацио и докато той се отдаваше на спомени за току-що отминалото удоволствие, да отиде до килера на чистачите и да се нагълта с белина. Госпожа Брентуърт винаги се бе отличавала с особен финес. „Вижте я, момчета“, обичаше да казва старият Блайт по време на сутрешната ни разходка из двора на болницата, „вижте я добре. Това е жена, която би могла да преподава обноски в двора на френските крале“. Доколкото разбрах, всъщност не беше преподавала обноски, а немски език и литература в някакво училище, където имала лошия (според настоятелството) и прекрасния (според учениците ѝ) навик да оценява момчетата не според знанията им за Шилер и Гьоте, а според дължината и издръжливостта на мъжкото им достойнство. Обичах госпожа Брентуърт. Жалко, че си замина толкова бързо. Може би и на мен щеше да ми излезе късмета… също както на Стиви, санитарят от нощната смяна. Ех…