Читать «Змии в стените» онлайн - страница 29

Докторите обаче ми казват, че нямам право да обичам. Редовно, когато ме тъпчат с разни лекарства на хапчета, ампули, анални свещички, прахчета и така нататък, ми повтарят как не трябва да обичам. „Защо?“, питам ги аз всеки път, а те се споглеждат и започват да мърморят под носа си един на друг странни думички от рода на „хормонална телекинеза“, „хиперактивност на кортекса“, „хемоглобинова телепортация“ и други подобни. Нищо не разбирам. Те докторите така си говорят. Неразбираемо. Може би за да прикрият, че всъщност си нямат ни най-малка представа какво става с теб.

Навън продължава да вали. Вали толкова силно, че изведнъж ми става тъжно. Мъчно ми е за господин Джейкъбс. И за господин Сандърс. И за госпожа Брентуърт. И за всички преди тях, които успяха да напуснат болницата… вярно, по не твърде приятен начин, но все пак…

Мъчно ми е и за господин Мартин. Той е в стаята под мен. Господин Мартин е вампир… или поне така се представя. Казвал ми е много пъти под секрет, че обича да пие кръв главно заради амбалажа, след което започва да се хили неудържимо. Обикновено в този момент санитарите довтасват и го замъкват към някаква стаичка, на която има нарисувана светкавица. Може би му светят в очите, за да забрави как точно изглежда така нареченият от него „амбалаж“. Старият Блайт веднъж ни каза под секрет, че „амбалажът“ на господин Мартин всъщност били гениталиите на възрастни старици, които той прегризвал и после пиел от тях. Може и така да е било. Неведоми са пътищата господинмартинови.

В момента явно току-що прибираха господин Мартин от стаичката със светкавицата, защото отдолу се донасяше добре познатият му смях, яхнал тръбите на парното отопление и препускащ с все сила по стаите и коридорите на болницата. Много ми беше мъчно за него. Тази нощ трябваше да отида при него. Щях да изчакам нощната смяна да се забие в караулката и да започне да зяпа порно на древния компютър там, след което щях да сляза при господин Мартин – така, както бях отишъл и при господин Джейкъбс, и при господин Сандърс, и при останалите. Можех да ходя където поискам – майка ми ме беше научила на това. Не успя да ме научи на послушание и на добри обноски, но поне това запазих като спомен от нея. Когато обаче кажех на докторите, че това е просто подарък, който се предаваше от човек на човек в нашето семейство, те започваха още по-тревожно да мърморят помежду си, а сложните думички и лекарствата се увеличаваха… както и главоболието ми. Казваха ми, че си измислям. Не им противоречах. След толкова много медицина вече не знаех кое е истина и кое – измислица.