Читать «Змии в стените» онлайн - страница 27

– Саймън, ей сега те пречуках! – изрева доведеният му баща от стаята си. Не след дълго по коридора заотекваха добре познатите звуци от влачещи се по пода чехли.

Той уплашено погледна Мѝра. Тя се усмихна, предизвиквайки поредната експлозия в стомаха му, и кимна безмълвно.

– Нали съм ти казал, че когато спя, не искам да чувам нито гък, дори да умираш, гад такава!

Мистър Бейл отвори вратата с ритник и връхлетя в кухнята. В дясната си ръка стискаше кожения колан, който бе също толкова добър познайник на Саймън, колкото и песента на чехлите. Само че коланът не пееше. Той разплакваше. Подозираше, че ако един ден на пастрока му хрумне да обърне уреда за мъчение с катарамата навън, вероятно това ще бъде едно от последните неща, които ще види през живота си.

Мѝра продължаваше да се усмихва. Страхуваше се, че това ще накара мистър Бейл да подивее още повече, но по всичко личеше, че съненият раздърпаняк не я вижда. Това му вдъхна увереност. Пое си дълбоко въздух и вместо да сведе покорно поглед пред разярения мъж, надигна очи към него и се усмихна на свой ред.

– Какво смешно има бе, верицата ти нещастна??? – избухна мистър Бейл и направи крачка към него, като зорко вардеше вратата, за да не се измъкне жертвата му. Постъпката на келеша обаче го изненада – малката досада направи крачка към него и вместо да търти да бяга, посегна и хвана китката му с дребничката си ръка.

За миг изглеждаше така, сякаш нямаше да се случи нищо особено. Доведеният му баща се сепна в първия момент, след което обаче бързо си възвърна запасите от ярост и замахна с колана към него.

Именно коланът бе първото нещо, което пламна. Плътната кожа започна да пуши и не след дълго лумна в яркооранжеви огнени езици. Катарамата се нажежи за секунди и се разля на пода под формата на малко димящо езерце разтопен метал. Мистър Бейл понечи да отвори уста, вероятно за да измънка оглупяло „Какво, по…“, но езикът му го изпревари – изскочи през устните, започващи да се съсухрят от адската жега, поду се и зацвърча като парче бекон, метнато върху нажежено барбекю. От всяка пoра на тялото му заизлизаха кълбета дим. От време на време облачетата присветваха, озарени от микроскопичните електрически разряди, които беснееха по кожата му. Очите му се пръснаха с отвратителния звук на яйце, падащо във врящо олио. Тялото му се свлече земята. Известно време конвулсиите поддържаха илюзията, че е още жив, но след минута-две и те спряха.

Саймън с труд отмести поглед от купчинката вонящи останки, които през последните няколко години редовно го бяха пребивали до посиране.

Извърна очи към Мѝра. Забеляза, че вече не се усмихва. Вместо това го наблюдаваше изпитателно, сякаш искаше да му зададе невероятно сложен въпрос, но не можеше. Или не смееше.

Спокойно, помисли си той. Не съм от тези, които се паникьосват при вида на умрели неща. А и гадното копеле си го заслужаваше.

Мѝра явно прочете мислите му и кимна доволно.

Искаш ли да се поразходим? Сигурно не си излизала от години…

Далеч ли е, попита с поглед изтъканото от мълнии момиче.