Читать «Змии в стените» онлайн - страница 13

– Знам, но в нашето село имахме един доста добър историк и археолог. Даже го бяхме избрали за кмет, но заради проблемите му с алкохола трябваше да го свалим. Та той разправяше, че навремето тези две думи имали коренно различно значение.

– Е, и? Пука ли ти? Ами да беше следвал история, не медицина, многознайко! Чакай да ти покажа нещо, което със сигурност не си виждал из ваше село…

Вампирката се доближи до живака и с рязко движение вдигна блузката си нагоре.

– Ако си мислиш, че анатомията на женските не ми е позната… – сопна се Ханс.

– Мълчи и гледай!

Новобранецът с изумление видя как долната част от чаршафа, с който бе покрит живакът, започна да се издига.

– Какво, по…

– Знам, забавно е, нали? – изкикоти се санитарката, докато смъкваше блузата си. – Според някои от колегите – тези, които имат повечко стаж – това било начинът на живаците да изразят привързаността си към срещуположния пол.

– Защо при нас тогава не действа?

– Не знам. Май имало нещо общо с кръвта, циркулацията ѝ и така нататък – сви рамене Улрике.

– А замисляла ли си се защо трябва да събираме всички тези създания, вместо просто да ги зарежем и да изчакаме, докато не станат като нас?

– Нямам представа, Ханс. Някои казват, че имало нещо общо с начина, по който те се отнасяли с нас навремето. Имам предвид… е, чел си учебници по история в училище, нали? Когато техният вид е бил доминиращ, те също са може ли да ни изоставят. Вместо това обаче са ни погребвали, забивали колове в сърцата ни, окичвали са себе си и нас с чесън, просто защото са вярвали, че с това ще ни помогнат да намерим мир, покой и каквото още там се споменава в свещените им книги. Ако не друго, поне им дължим това – сега е наш ред да се грижим за тях.

– От всичко, което каза, чух само чесън – прозя се демонстративно Ханс. – Искаш ли след края на смяната да прескочим до „Надрусаната лисица“? В случай, че не знаеш, там правят най-добрите чеснови хлебчета и най-сочните вурстчета в цяла Европа.

– Едвам ме нави! – ухили се вампирката и се запъти към изхода. Вратата се затвори зад тях също толкова тихо, колкото и на влизане.

– Не ти ли се струва странно: толкова много мерки за сигурност, електронни ключалки, камери… искам да кажа, това не би трябвало да е обикновена морга, по дяволите!

– О, не – засмя се Улрике и с жест го подкани да побърза. – Ако се вярва на татко, навремето това място не се е казвало „Валхала“. Било е известно под доста по-страховито име – название, което е всявало ужас сред обитателите му.

– И какво е било то? – попита, подтичвайки, Ханс.

– Нямам представа какво означава, но според баща ми това тук е било известно като „Дахау“.

Плюшеният заек

Имаше на разположение още близо половин час, преди звукът от стъпките на доведения ѝ баща да нахлуе в ушите ѝ и да експлодира в мозъка, разкъсвайки го на милиарди отделни парцалчета ужас. Колкото и здраво да стискаше очи обаче, сънят не идваше. Знаеше, че дори миг-два в компанията на Сънчо правеха онова, което следваше, малко по-нереално. Все едно лошите неща се случваха на друго, също толкова изплашени момиченце, което обаче бе далеч от креватчето ѝ. Сякаш зловонният дъх на Райън караше нечие друго носле да се бърчи от отвращение и нечии други ръце бяха принудени бавно да галят нещото му в продължение на няколко непоносимо дълги минути, докато най-накрая не се окажеха покрити с гнусните му, лепкави и миризливи сокове. С други думи, можеше да се самоуспокоява, че всичко това е просто кошмар, а не постепенно унищожаваща психиката ѝ реалност.