Читать «Змии в стените» онлайн - страница 12

– Милото ми момче… – потупа го тя по бузата. Грейналата ѝ усмивка разкриваше великолепна гледка към снежнобелите кучешки зъби, сияещи като малки костени късчета щастие изпод аленочервените ѝ устни. – Ти май идваш от доста дълбоката провинция…

– Виновен! – ухили се той безпомощно и разпери ръце. – Пред теб стои Ханс – осмо поколение натурализирано трансилванско зомби. Съжалявам, ако не съм от класата Ви, Ваше Величество.

– Стига де, просто се шегувах! – плесна го по ръката вампирката. – Улрике фон Заксен, на твоите услуги, младежо! Нали няма да се опиташ да ми изядеш мозъка или нещо от този род?

– Очевидно и Вие не излизате кой знае колко много сред простолюдието, фройлайн – поклони се Ханс театрално. Зомбитата винаги са били най човеколюбивата нация сред всички тъмничари. Защо, мислиш, от нас стават най-добрите медицински сестри.

Улрике се изкикоти.

– Добре де – медицински братя! – поправи се раздразнено той. – Само да вметна, това беше сексистко.

– Ами цялата тази работа с крясъците „Мозък! Мозък!!!“… откъде идва? – полюбопитства девойката.

– О, това не е нищо друго освен простотията на пра-пра-пра-пра-прадядо ми, който една вечер се напил и тръгнал да се заяжда с някакви празноглави блондинки в кръчмата. Пълни глупости…

– Ясно – кимна разбиращо вампирката. – Също както навремето някой от родата ми решил, че среброто е доста под нивото му, затова забранил на всички от фамилията да носят украшения от въпросния метал… Хм, май пристигнахме.

Пред тях се издигаше масивна стоманена врата с малко прозорче от армирано стъкло. Девойката бе права – това бе входът към секция 3 на южното крило.

– Е, новобранец – тупна го Улрике свойски по рамото – готов ли си да влезеш в пандемониума на живаците?

Ако не се страхуваше, че ще изглежда смешен в очите ѝ, сигурно щеше да отвърне „не“.

Така или иначе вече беше късно – санитарката доближи служебната си карта до четеца, той изпищя с разбиране и примигна в зелено. Вратата се отвори с протяжно изсъскване, подобно на любовния зов на рояк змии.

Носилката, тикана от двамата, не издаваше нито звук, както се полагаше. Ханс обаче можеше да заложи и последния си пфениг – цялото място наоколо гъмжеше от звуци. Стенания, пъшкания, дори ругатни – изнервеното въображение рисуваше пред очите му една след друга от ужасяваща по-ужасяваща картина. Гледката на налягалите по безбройните маси живаци и тяхната отвратително розова, ненабръчкана кожа караше отдавна мъртвата му плът да настръхва от отвращение.

– Я виж – посочи вампирката, която видимо също не бе очарована от обстановката наоколо – ето там има свободно място. Нашият живак отива там!

Докато закачаха системите, които щяха да го поддържат в кондиция с добре заучени от медицинския колеж движениа, Ханс не издържа и подметна:

– Някога чудила ли си се защо наричаме тях „живаци“, а нас – „тъмничари“?

– Глупчо! – изхили се Улрике, наблюдавайки съсредоточено показанията на сложната апаратура. – Те са живи, следователно са живаци. Ние сме чеда на Мрака, следователно сме тъмничари.