Читать «Героични години» онлайн - страница 73

— Алекс! — извика тя. — Върнахте ли се?

— Джейн! — той взе и двете й ръце в своите, като че никога нямаше да ги пусне. — Пристигнах тази сутрин. Току-що научих какво сте преживели. И не можах да се стърпя да не дойда веднага.

— Винаги сте си такъв, Алекс! — усмихна се тя. — Колко добре изглеждате — загорял от слънцето, истински американец!

Той я погледна загрижено:

— Вие сте по-добре от всеки друг път, Джейн, само че сте по-бледа и по-слаба.

— Чувствувам се отлично — изсмя се тя на загрижеността му. — Трябваше да ме видите преди една седмица! Само че, млади господине — продължи тя, като освободи ръцете си, — мармаладът ми ще загори, ако не го погледна! Вървете горе да видите татко! А после, като слезете, ще ме намерите в кухнята!

Докато той тичаше по стълбата през две стъпала наведнъж, тя се върна при мармалада си. От време на време чуваше гласовете им. След половин час Алекс слезе при нея.

— Ей Богу! — заяви той. — Баща ви изглежда отлично! Не мислех, че ще го намеря и наполовината на това състояние! — той седна на масата, като я наблюдаваше, докато тя стриваше мармалада. — Струва ми се, Джейн, че вие дължите много на д-р Стърлинг!

— Да — отвърна спокойно тя.

— Доколкото можах да разбера — продължи с известно усилие той, — Стърлинг е останал тук и е спасил живота на баща ви, когато е трябвало да отиде в Единбург, за да получи катедра във фондацията. Знаете ли кой е бил избран за тая катедра, Джейн?

— Не зная. Не е съобщено още. Трябва да се знае, освен това, че д-р Стърлинг направи тази жертва, въпреки моето и на други лица настояване.

— Прекрасен човек! — Алекс помълча, като се намръщи. — Но… малко особен.

— Нима всички не сме малко особени, Алекс? — побърза да каже Джейн.

— Кога заминава?

— Предполагам, че не след много — тя беше навела поглед. — Виждате ли, той разбира, че татко вече не е годен за сериозен труд, затова чака да решим какво ще правим в бъдеще.

Ейгл скочи от масата и се приближи към нея:

— Джейн, скъпа! Позволете ми да ви помогна в това отношение! Затова именно изтичах у вас! — в гласа му прозвуча дълбоко вълнение: — Позволете ми да поема грижите за баща ви и за вас! Омъжете се за мене, Джейн! Вие знаете — толкова често съм ви казвал това — че ви обичам!

Тя беше така неподвижна, той реши, че я е трогнал с доводите си. Но скоро поклати глава, като заглуши възраженията му със своето спокойствие. Той й се струваше толкова млад — не безхарактерен, но обикновен, незрял.

— Съжалявам, Алекс! Защото наистина ви обичам твърде много. Освен това и вие, и сър Джон сте били винаги толкова любезни, толкова добри към нас! Ако бях влюбена във вас… — погледът й бе овлажнял, когато го погледна. — Но не съм, Алекс! По-добре е да ви кажа веднага това! Съжалявам, драги Алекс!

В лицето му съзираше отчаяние. Но, докато го гледаше със съчувствуваща скръб, Джейн не можеше да не почувствува, че той скоро ще се съвземе.

— Засмейте се, Алекс! Всичко това няма да изглежда толкова тъжно след шест седмици!

— По-вероятно е да кажете: след шест години!

Той остана още няколко минути. После, облекчен сякаш от изпълнението на своя дълг към благоприличието, той я погледна бегло и стеснително, сбогува се и побърза да си отиде.