Читать «Героични години» онлайн - страница 75

— Значи — каза неуверено тя, — ще останете тук?

— Да. По тоя начин, между другото, ще изплатя още един дълг. Ако аз се оттегля, катедрата ще бъде дадена не на Овъртън, а на Анна. Да, при все че е жена! Уважават способностите й. Това ще бъде отлично за фондацията, както и за нея — той се поколеба. — Така че аз ще остана тук, за да потанцувам на сватбата ви. Какъв простак съм — трябваше да ви честитя! Добър момък е този Алекс! — той се опита да се пошегува: — Когато станете леди Ейгл, не се опитвайте да гледате отвисоко селския лекар!

И си тръгна.

— Никога няма да се омъжа за Алекс Ейгл — никога, никога, никога! — извика Джейн.

Тя щеше да заплаче.

Той се спря изведнъж:

— Защо?

За нея имаше значение сега само едно: да му каже истината. Затова се обърна, без да мисли:

— Защото обичам друг.

Отначало той не помръдна. После бавно, несигурно пристъпи напред, с очи, изпълнени с надежда:

— Джейн! Нямате ли предвид — случайно — мене?

Тя отвърна глава. По страните й се лееха сълзи.

— Обичам ви още от първата минута, когато ви видях в дъжда!

— Джейн! — извика той. — Моя скъпа Джейн!

Те се прегърнаха.

— А аз никога не допусках — промълви той, — че мога да се надявам. При все че от месеци — откакто намерих себе си — нося образа ви в сърцето си!

Тя вдигна глава. Той я целуна и тя остана в обятията му, докато времето се изпари и минаха векове. Най-после, чукане от горния етаж, все по-силно и по-нетърпеливо, я накара да се усмихне.

— Татко — прошепна тя. — Да отидем сега заедно да му съобщим.

След повече от година, в прекрасен юнски следобед, около дома на лекаря в Страт Линтън имаше необичайно вълнение. Над безукорно чистите прозорци имаше нови завеси, в преддверието имаше съвсем нов килим, алени молохи цъфтяха в градинските лехи пред къщата, носеше се мирис на току-що опечени кексове, баници, тлъсти кокошки и торти с френско грозде. Вътре от време на време се чуваха бързи стъпки.

Навън, в градината пред къщата, седнали в плетени столове от двете страни на изметената пътека, така че да гледат цялата улица, седяха видимо доволни двама души. Единият беше Мърдок, с дрехи от скъпо сукно, побелял, но все още силен и здрав. Срещу него, по-изправена, строга и спретната в най-новата си черна рокля, с шапчица на глава и слънчобран в ръка, с отпуснати сурови черти, но все пак едва проявяваща сегашното си задоволство, беше Марта, майката на Дънкан.

Тя седеше там, загледана в приятната гледка — планините, шумаците, реката и близкото селце — като че никога в живота си не бе изрекла рязка дума. Най-после каза, като се стараеше да скрие вълнението си:

— Прекрасен ден за кръщение.

Старият лекар намери възможност да се позабавлява, като й противоречи:

— До довечера ще вали.

— Няма да вали — възрази тя. — Няма да вали на кръщението на внука ми.

— О, така ли: на внук ви? — той се изсмя. — Нямам ли и аз някакво право в случая? Малкото прилича съвсем на мене.