Читать «Героични години» онлайн - страница 74

След миг вратата се отвори пак. Тя вдигна глава, като мислеше, че Алекс се връща. Беше Дънкан, който се прибираше от обиколката си при болните. Той изглеждаше по-възрастен, по-прав и по-суров, с нова, спокойна самоувереност.

— Срещнах младия Ейгл — каза той, като я погледна настойчиво. — По скоростта на колата му човек би помислил, че са му подарили целия свят.

Тя се изчерви до корена на косите си при това погрешно тълкуване. Съзнанието, че се е изчервила я ядоса и увеличи смущението й, така че тя просто не можеше да проговори. Той я погледна отново, уверен в погрешното си предположение. „Така е, значи“, помисли той.

— Бих желал да поговоря с вас по един въпрос, за клиентелата — продължи той. — Не бих желал да тревожа баща ви, но ако той желае — ще мога да я поема. Разбира се, аз ще върша всичката работа, а той ще остане просто като вещ съветник. Що се отнася до паричната страна на въпроса — това няма значение: ще се задоволя, с каквото и да е разрешение по тая точка.

Тя бе така смаяна, че не знаеше какво да отговори. Като видя непоколебимото му изражение, тя помисли: „Ето човекът, когото обичам повече от всичко и когото, същевременно, бих могла да уважавам!“ Смутена от самоукоряване, тя каза със запъване:

— Ако не бяхме ние, сега щяхте да имате голям пост в Единбург, където щяхте да бъдете знаменитост. По наша, по-точно по моя вина, вие загубихте катедрата във Фондацията Уолас. А сега, от състрадание и милост, ни предлагате нова жертва!

— Грешите! Вчера ми предложиха катедрата, но аз отказах.

Той извади едно писмо от джоба си и й го подаде.

Беше официално писмо, с което му се предлагаше шефството на фондацията.

— Те са знаели, значи — каза смаяно тя, — защо сте останали тук? Това е… чудесно!

Той взе писмото и го хвърли в огъня. После каза спокойно:

— Може би. Но не за мене.

— Какво искате да кажете, Дънкан?

— Вие казвате, че последните седмици са опропастили живота ми. Това не е вярно. Напротив, те възобновиха живота ми — показаха ми пътя, който трябва да следвам — той пое дълбоко дъх. — Откакто свърших, като се изключи краткия месец, прекаран някога тука, аз блуждаех в някакъв дълъг, тъмен подземен ход, тласкан от лъжливо честолюбие. Бях пленник на машините, бях престанал да бъда верен на себе си, превърнал се бях в подобие на останалите. Баща ви беше жив смъртник, Джейн! Какво можех да сторя с монографиите, епруветките, кюретките, спектроскопите, електрокардиографите, галванометрите и така нататък? И те имат своето значение, безспорно! При все че това значение се преувеличава. Но моето място не е при тях. Аз не съм създаден за такава дейност. Аз желая да лекувам хората и зная, че имам дарбата да ги лекувам. Желая да отивам по домовете им, да облекчавам страданията им, да ги връщам от прага на смъртта — с дарбата, която Бог ми е дал — той помълча, после продължи, вече по-спокойно: — Що се отнася до Страт Линтън — аз просто съм влюбен в него! Тия честни хора са от моята среда! Обичам и живота на открито. Нека другите пазят градовете за себе си! Аз искам само едно — да остана тук!