Читать «Героични години» онлайн - страница 72

Мърдок с мъка обърна поглед към Дънкан:

— Още сте тук, значи — промълви той, при тая проява на някогашната привична насмешливост Дънкан едва не извика от радост.

— Моля ви се, д-р Мърдок — помоли сестра Гордън, — не бива да говорите много, трябва да почивате.

— Мисля, че доста време съм почивал — каза заплетено старецът. — Вдигнете завесите, моля ви се. Искам да видя малко светлина.

Дънкан изтича към прозореца и дръпна кордона на щорите. Сестрата, вън от себе си, не позволяваше да я надминат. И побърза да поднесе на Мърдок чаша мляко.

— Какъв е този качамак? Мисля, бих предпочел малко говежди чай.

— Разбира се, разбира се! Ще се погрижа ей сега!

Дънкан побърза да се залови за тоя предлог, за да напусне стаята.

— Джейн! — викна той. — Джейн! Баща ви е по-добре!

Той помисли, че Джейн трябва да е в градината и изтича навън през главния вход, без шапка и по риза.

Нямаше я в градината, но на улицата, малко по-нагоре, беше обикновеното следобедно събрание на селяните. Там беше кметът, пощенският началник Мърей, чифликчията Блер, Хемиш и десетина други селски първенци. Като видяха, че Дънкан се приближава към тях, те млъкнаха.

— Най-после — каза съкрушено кметът, — Мърдок трябва да е издъхнал.

— Не, кмете — извика Дънкан. — Напротив: ще оздравее!

Всички го погледнаха, без да продумат.

— Наистина ли?… Вярвате ли, докторе?

— Разбира се! — изгърмя гласът на Дънкан. — Той дойде на себе си и преди една минута разговаряше с мен. Поиска говежди бульон.

Настана глъчка. Като пристъпи напред, кметът стисна ръката на Дънкан, изразявайки всичките си чувства в това силно ръкостискане. После се обърна:

— Робърт, тичай да разгласиш новината! А Хемиш да удари камбаната! Хайде, момко, тичай! А пък ние — влажните му очи изгледаха събраните, — нека възхвалим и благодарим на Бога!

Молитвата им звучеше в ушите на Дънкан, докато тичаше към къщи. Когато влизаше, камбаните вече биеха радостно, като разнасяха вестта из целия Страт Линтън.

— Джейн! — викна той, като мина през хола. — Джейн! Джейн!

Тя излезе от стаята на баща си, с преобразено, слабо, бледо лице. Той побърза към нея. Но, преди да успее да я достигне, тя изгуби свяст.

Само след дванадесет дни в дома на доктора се забелязваше голяма промяна. Врати и прозорци бяха вече широко разтворени за ранното пролетно слънце. Пилетата тичаха и ровеха из задния двор, градината се бе раззеленила, а гласът на Рета, която пееше галска песен, долиташе весело откъм килера. Джейн беше в кухнята, усърдно заета с приготвяне на мармалад — най-любимото сладко на Мърдок.

Докато режеше портокалите и ги покриваше със захар в медната тава, лицето й, при все че беше сериозно, изглеждаше щастливо.

Силно почукване на вратата я сепна изведнъж. Отначало тя помисли, че трябва да е баща й, който въоръжен с бастун, сега беше на оздравяване в стаята си и не се стесняваше да тропа по пода с бастуна, когато поиска да я види.

Но не беше Мърдок, а някой друг, който тропаше на входната врата. Тя излезе, без да си даде труд да свали престилката си, и намери на вратата младия Ейгл.