Читать «Героични години» онлайн - страница 70

— Много добре обмислено, особено като се има предвид, че аз не се отличих много в лекуването на баща ви. Аз се провалих в тоя случай и вие знаете, че се провалих.

— Казах ви вече… — промълви тя.

— Че желаете да се отървете от мене — прекъсна я той. — Предполагам, че сте права. Не ви укорявам.

Той не можеше да разбере какво го кара да я оскърбява. Никога досега не бе обичал така, както обичаше в този миг. След седмици бдения край леглото на болния, след дни и нощи на надежди и страхове, тя бе придобила странно детински изглед. Все пак, той продължи почти въпреки волята си:

— Няма да остана там, където не съм желан — и като стана от масата добави: — Позволете ми да остана още пет минути и ще ви освободя.

В преддверието той видя куфара си: над него бяха оставени палтото и шапката му. През стъклото на входната врата можа да види колата с Хемиш седнал пред кормилото. Спокойно щеше да стигне в Единбург към два и половина.

Той си представи завръщането си в големия град. Представи си драматичното пристигане във фондацията, посрещането на приятелите, провала на Овъртън. Не можеше да му позволи да спечели. Анна беше права. И веднага реши, че ще тръгне. Но нещо го накара да се качи горе, за да види още веднъж Мърдок.

Стаята на болния беше тиха и полутъмна. Мърдок все още лежеше на гръб, безпомощен, в безсъзнание, както бе лежал през тия пет седмици — жив мъртвец.

Да би могъл поне да отстрани унеса, да пробуди болния от тоя транс — щеше да бъде пак добре! Но не бе успял. В стаята беше толкова тихо, че той можеше да чуе ръчния си часовник, който бързо вървеше към часа на срещата. Казали му бяха да си върви — умиращият нямаше да почувствува отсъствието му.

Но той продължаваше да стои. Не можеше да отдели поглед от засенчените очертания на лицето на Мърдок. Трябваше да стори нещо за него.

Само сегашното му настроение можеше да внуши на Дънкан толкова отчаяно средство, каквото намисли тогава. Той съзнаваше опасността. Потрепери, само като помисли за нея. Но трябваше да се опита пункция на мозъка. Ако не предприемеше нещо, щеше да настъпи неминуема смърт.

Той обмисли подробностите на лечението, като очакваше напрегнато пристигането на сестрата. Тя влезе безшумно, точно в един часа.

Докато сваляше палтото си, тя погледна лицето на Мърдок, после каза спокойно на Дънкан:

— Мис Джейн каза да ви напомня, че е време да тръгнете. Иначе може да закъснеете.

— Да, предполагам, че може да закъснея — отвърна остро той. — Бихте ли желали да сварите вода на спиртничето, сестра Гордън? А след това да стерилизирате инструментите ми, ако обичате?

Тя го погледна, после отново погледна Мърдок. И отиде да изпълни искането му.

— Всичко е готово, д-р Стърлинг — каза най-после тя.

Те обърнаха внимателно Мърдок на другата страна, с гръб към тях, изхабен скелет на същество, което е било някога човек. Отначало със спирт, после с пикринова киселина, Дънкан изчисти основата на черепа. Намазаното място се очерта жълто-зеленикаво над болезнената бледност на кожата.

Пръстите на Дънкан се движеха бавно в основата на черепа. Той почувствува срастването на счупените прешлени; то беше крепко и пълно. Като намери отстрани областта около дървото на живота, без да вдигне показалеца си, той се наведе и взе трокара — куха игла с вътрешно ножче, блестящ малък меч, който трябваше да бъде забит в живата тъкан на гръбначния мозък. Най-малката грешка в посоката или разстоянието й — той знаеше как бързо ще настъпи ужасният край! Сестра Гордън също го знаеше.