Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 23

Изведнъж си спомних лицето му, как той ми се е усмихнал и ми е пожелал: „Честит рожден ден, Сейди.“ Споменът беше толкова далечен, че почти го бях забравила.

— Чичо Еймъс? — попитах като замаяна.

— Същият, Сейди — рече той. — Аз съм брат на баща ти Джулиъс. Хайде, ела. Чака ни дълъг път.

5. Запознанство с маймуната

Картър

Пак съм аз, Картър. Извинявайте. Наложи се да прекъснем за малко записа, защото ни следяха… хм, по-късно ще стигнем и до това.

Сейди ви разказваше как сме напуснали Лондон, нали?

И така, слязохме заедно с Еймъс до странната лодка, закотвена при кея на реката. Стисках под мишница работната чанта на татко. Още не можех да повярвам, че го няма. Чувствах се гузен, задето напускам Лондон без него, но вярвах на Еймъс за едно: точно сега не можех да помогна на баща си. Не се доверявах на Еймъс, но реших, че ако искам да разбера какво е станало, се налага да тръгна с него. Той май беше единственият, който знаеше нещо.

Еймъс се качи на тръстиковата лодка. Сейди скочи веднага при него, аз обаче се поколебах. И друг път бях виждал по Нил такива лодки и те никога не ми се бяха стрували особено устойчиви.

Тази беше изплетена от растителни влакна и приличаше на огромно плаващо килимче. Помислих си, че не е хубаво отпред да горят факли, защото, ако не потънем, ще се подпалим и ще изгорим. На румпела отзад стоеше дребосък, облечен в шлифера на Еймъс, беше си сложил на главата и бомбето му, което беше нахлупил, затова не му видях лицето. Ръцете и краката му бяха скрити под гънките на дрехата.

— Как се движи тази чудесия? — попитах аз. — Няма платна.

— Вярвай ми — рече той и ми подаде ръка.

Нощта беше студена, но още щом стъпих в лодката, изведнъж ми стана по-топло, сякаш факлите хвърляха върху нас защитно поле. В средата на лодката имаше къщурка от закрепени една за друга рогозки. Сгушена в ръцете на Сейди, Кифличка протегна врат, подуши я и изръмжа.

— Седнете вътре — предложи Еймъс. — Нищо чудно пътуването да е бурно.

— Благодаря, ще постоя права — отвърна Сейди и кимна към дребосъка отзад. — Кой ти е кормчия?

Еймъс сякаш не чу въпроса.

— Дръжте се всички!

Кимна на мъжа и лодката се устреми напред.

Трудно е да опиша какво почувствах. Сигурно се сещате как на гърлото ви засяда буца, когато сте се качили на влакче на ужасите, а то се устремява право надолу. Усещането беше горе-долу такова, с тази разлика, че не падахме. Лодката се движеше изумително бързо. Светлините на града избледняха, сетне бяха погълнати от гъста мъгла. В мрака екнаха странни звуци: като от плъзгане и съскане, далечни викове, гласове, нашепващи на езици, които не разбирах.

Започна да ми се гади. Звуците се усилиха и накрая за малко да се разпищя и аз. После най-неочаквано лодката забави ход. Звуците утихнаха и мъглата се разсея. Светлините на града отново блеснаха, по-ярки и отпреди.

Над нас изникна мост, много по-висок от лондонските. Стомахът ми се обърна. Вляво видях познати очертания: сградата на „Крайслер“, Емпайър Стейт Билдинг.

— Не може да бъде — възкликнах. — Ню Йорк.