Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 24

Сейди не беше по-добре от мен, направо бе посиняла.

Още държеше на ръце Кифличка, която беше затворила очи и като че ли мъркаше.

— Не може да бъде — повтори Сейди. — Пътували сме само няколко минути.

Но ето че се носехме по Ист Ривър, точно под моста Уилямсбърг. Плъзнахме се и спряхме на малък кей, откъм страната на Бруклин. Пред нас се простираше промишлена зона с купчини скрап и стари строителни машини. В средата, точно край реката, се извисяваше огромен заводски склад със заковани с дъски прозорци и стени, изпъстрени с графити.

— Това не е никаква къща — отбеляза Сейди.

Наистина беше изумително схватлива.

— Я погледни още веднъж — посочи Еймъс горния край на сградата.

— Ама как… как… — подхванах, но не успях да довърша.

И аз не знаех как не съм забелязал нещо, което е повече от очевидно: пететажна къща, кацнала като още един етаж на торта върху покрива на склада.

— Няма как да построиш там горе къща.

— Дълго е за обясняване — отвърна Еймъс. — Но ни трябваше място, където да се усамотяваме.

— И това тук е източният бряг — намеси се и Сейди. — В Лондон ти спомена, че баба и дядо също живеят на източния бряг.

Еймъс се усмихна.

— Да. Браво на теб, Сейди. В древността източният бряг на Нил винаги се е смятал за място на живите, място, откъдето изгрява слънцето. Мъртвите са били погребвани на западния бряг на реката. Смятало се е, че ако живееш на него, не ти върви в живота и дори си в опасност. Този обичай и досега се спазва от нашия… от нашия народ.

— Нашия народ ли? — попитах аз, но Сейди ме прекъсна и също зададе въпрос.

— Значи не можеш да живееш в Манхатън?

Еймъс погледна свъсен към другия бряг на реката и Емпайър Стейт Билдинг.

— Манхатън си има други проблеми. Други богове. Най-добре е да бъдем отделно.

— Други какви? — възкликна настойчиво Сейди.

— Нищо, нищо — рече Еймъс и мина покрай нас, за да отиде при кормчията.

Грабна шапката и шлифера — отдолу не се показа никой. Кормчията просто го нямаше. Еймъс си сложи бомбето, сгъна шлифера и го преметна през ръка, а после посочи към металната стълба отстрани на склада — тя водеше чак до къщата на покрива.

— Всички да слизат на брега — подкани той. — И добре дошли в Двайсет и първи ном.

— Гном ли? — попитах аз, докато се качвах след него по стълбите. — Джудже?

— За Бога, не — отговори Еймъс. — Мразя гномове. Смърдят.

— Но нали каза…

— Ном. Н-о-м. Област, окръг. Понятието е достигнало до нас от дълбока древност, когато Египет е бил разделен на четиридесет и две провинции. Днес системата е малко по-различна. Пръснали сме се по цялата земя. Светът е разделен на триста и шейсет нома. Египет, разбира се, е Първият. Голям Ню Йорк пък е Двайсет и първият.

Сейди ме погледна и завъртя пръст до слепоочието си.

— Не, Сейди — опроверга я Еймъс, без да се обръща. — Не съм луд. Има много неща, които трябва да научиш.

Качихме се по стълбата. Погледнах нагоре към къщата, но ми беше трудно да разбера какво виждам. Постройката беше висока най-малко петнайсет метра, беше построена от огромни късове варовик и имаше алуминиева дограма. Около прозорците бяха издълбани йероглифи, а стените бяха осветени и така сградата приличаше на нещо средно между съвременен музей и древен храм. Но най-странното бе, че обърнех ли поглед, цялата къща сякаш изчезваше. Опитах няколко пъти, за да съм сигурен. Погледнех ли сградата с крайчеца на окото, нея я нямаше. Трябваше да се взра много съсредоточено, за да я видя отново, и дори за това се искаше голяма воля.