Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 22

— Значи имаш къща — повтори Картър. — В Бруклин.

Еймъс му се усмихна развеселено.

— Семейната къща. Там няма да ви застрашава нищо.

— Но татко…

— Засега не можеш да му помогнеш — рече тъжно мъжът. — Съжалявам, Картър. Ще ти обясня по-късно, но Джулиъс би искал да сте на сигурно място. Затова да не губим време. Опасявам се, че аз съм единственото, което имате.

„Доста грубичко“, помислих си аз. Картър погледна към баба и дядо. После кимна мрачно. Знаеше, че те не го искат при себе си. Картър им напомняше татко. Да, да, беше глупаво само заради това да не приемаш внука си, но те си бяха такива.

— Е, Картър може да направи каквото иска този човек — намесих се. — Но аз живея тук. И няма да ходя никъде с някакъв непознат.

Погледнах баба, за да ме подкрепи, но тя се беше вторачила в дантелените покривчици по масата, сякаш изведнъж й бяха станали много интересни.

— Дядо, наистина…

Но той също не ме погледна в очите. Извърна се към Еймъс.

— Можете ли да ги изведете от страната?

— Я чакайте! — започнах да недоволствам аз.

Еймъс се изправи и изтръска трохите по сакото си. Отиде на вратата за вътрешния двор и се взря в реката.

— Много скоро полицаите ще се върнат. Кажете им каквото решите. Няма да ни намерят.

— Значи смяташ да ни отвлечеш? — вцепених се аз. Погледнах Картър. — Направо не е за вярване, нали?

Той сложи на рамо каишката на работната чанта. После се изправи, сякаш се готвеше за тръгване. Може би просто искаше да се махне от къщата на баба и дядо.

— Как смяташ да се доберем за един час до Ню Йорк? — попита брат ми Еймъс. — Каза, че няма да е със самолет.

— Да — потвърди Еймъс.

Долепи пръст до прозореца и нарисува върху изпотеното стъкло нещо — поредния тъп йероглиф.

— Лодка — казах аз, после си дадох сметка, че съм превела йероглифа на глас, а уж не би трябвало да го мога.

Еймъс се взря в мен над кръглите си очила.

— Как успя да…

— Ами това последното прилича на лодка — изпелтечих. — Но едва ли си имал предвид такова нещо. — Нелепо е.

— Виж! — извика Картър.

Долепих се до него на вратата за вътрешния двор. На кея беше закотвена лодка. Но не каква да е. Египетска, от тръстика, с две факли, запалени отпред, и с голям румпел отзад. При румпела беше застанал мъж с черен шлифер и бомбе — вероятно шлифера и бомбето на Еймъс.

Признавам си, онемях — както никога.

— И с това ще стигнем до Бруклин… — рече Картър.

— Не е зле да тръгваме — подкани Еймъс.

Завъртях се рязко към баба.

— Много те моля, бабо!

Тя избърса сълзата, потекла по бузата й.

— За твое добро е, скъпа. Вземи и Кифличка.

— А, да — каза Еймъс. — Да не забравим котката.

Той се обърна към стълбите. Сякаш по знак Кифличка се спусна като стрела на леопардови петна и ми се метна в ръцете. А не го прави никога.

— Кой си ти? — попитах аз Еймъс. Очевидно нямах голям избор, но поне исках да чуя отговорите. — Не можем да тръгнем току-така с един непознат.

— Не съм непознат — усмихна ми се Еймъс. — Твой роднина съм.