Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 20

Все пак Миа бе жена със силно развита интуиция и притежаваше странна сила. Умееше да разгадава тайни, Нел можеше само да се надява, че ще удържи на думата си и няма да любопитства. Ако някой започнеше да рови в миналото й, тя трябваше да си тръгне. Независимо колко бе свързана с това място, не би могла да остане. Не биваше да го допуска.

Изправи се на крака, протегна ръце нагоре към слънцето и бавно се завъртя в кръг. Нямаше да позволи това да се случи. Щеше да се довери на Миа. Щеше да работи за нея, да живее в малката жълта къщичка и да се буди всяка сутрин с великолепното чувство, че е свободна.

Връщайки се обратно към къщата, си помисли, че с времето тя и Миа могат да станат истински приятелки. Би било чудесно да има такава жизнена и умна приятелка.

„Какво ли е да бъдеш жена като Миа Девлин? — запита се Нел. — Да притежаваш толкова съвършена красота и изключителна увереност?“ Навярно тя никога не си задаваше въпроса дали е постъпила правилно и не се притесняваше, че може би това, което е направила, не е достатъчно добро.

Прекрасен живот!

Все пак, докато красотата бе по рождение, увереността можеше да се придобие. Да се завоюва. Нима радостта от спечелването на малките битки не бе нещо удивително? Всеки път човек се връщаше към войната, по-добре въоръжен.

„Стига си губила времето си със самоанализи“, напомни си тя и ускори крачка. Беше решила да похарчи остатъка от аванса си в градинарския център. „И това ако не е увереност!“, помисли си.

Откриха й текуща сметка. „Още един дълг към Миа“, помисли си Нел, докато пресичаше острова с колата на път за дома. Тя работеше за Миа Девлин, така че бе посрещната любезно, имаха й доверие и й позволиха да отнесе покупките само срещу подпис.

Нел предположи, че е някаква магия, която съществува само в малките градове. Пребори се с изкушението да се възползва от това предимство и се ограничи само с няколко сандъчета с разсад, саксии и пръст за тях. И глупаво каменно фонтанче с причудливи фигури, които щяха да бъдат като пазачи на градината й.

Изгаряща от нетърпение да започне, тя паркира колата пред къщата и изскочи навън. В момента, когато отвори задната врата, бе погълната от уханието на малката си джунгла. „Ще ни бъде много весело и чудесно ще се грижа за всички вас.“

Здраво стъпила на краката си, тя се протегна вътре, за да извади първото сандъче с разсад.

„Страхотна гледка! — помисли си Зак, когато спря на отсрещната страна на улицата. — Хубаво женско задниче в прилепнали избелели джинси. Ако един мъж не спре да се полюбува няколко минути, значи е жалък нещастник.“ Слезе от патрулната кола, облегна се на вратата и се загледа как Нел изважда сандъче с розови и бели петунии.

— Хубава картинка.

Тя трепна и едва не изпусна сандъчето. Зак забеляза тревога в очите й. С бавни крачки пресече улицата и се отправи към нея.

— Нека да ти помогна.

— Няма нужда, ще се справя сама.

— Ще имаш доста работа. — Пресегна се покрай нея и извади още две сандъчета. — Къде ще ги носиш?

— Засега ще ги оставя зад къщата. Още не съм решила къде да ги засадя. Но наистина няма нужда да…