Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 17

— Оценявам всичко, което правиш за мен, Миа. Просто искам да си върша работата.

— Съгласна съм. — Камбанката звънна, явно някой бе влязъл. — Не, ти си в почивка — напомни и Миа, преди Нел да побърза да излезе от кухнята. — Аз ще поработя в кафенето известно време. И не бъди толкова тъжна, малка сестричке. Сега не си длъжна да отговаряш пред никого, освен пред самата себе си.

Изпитвайки странно облекчение, Нел остана на мястото си и се заслуша в напевния глас на Миа, докато разговаряше с клиентите. В момента в магазина се чуваха звуци на флейта и се долавяха някакви флуиди. Би могла да затвори очи и да си представи, че утре ще бъде тук, на същото място. Дори след година. Спокойна и доволна. Пълноценна и щастлива.

Нямаше причина да бъде тъжна и уплашена и да се безпокои от шерифа. Той нямаше за цел да се рови в миналото й. А ако все пак го направеше, какво щеше да открие? Беше се постарала да заличи следите си. Не, повече нямаше да се крие. Беше избягала тук и щеше да остане.

Допи водата и излезе от кухнята точно в момента, когато Миа се обърна. Часовникът започна да отброява обедните часове с бавен, малко досаден тон.

Подът под краката й сякаш затрепери, а светлината стана по-ярка. В главата и зазвуча музика, като че ли хиляди струни от арфа затрептяха едновременно. Можеше да се закълне, че усети върху лицето си полъха на горещ вятър, който развя косите й. Долови мирис на восък и свежа пръст.

Всичко наоколо затрептя и се завъртя. В следващия миг отново придоби първоначалния си вид, сякаш нищо не е станало.

Нел разтърси глава, за да проясни съзнанието си, и осъзна, че стои срещу Миа и се взира в дълбоките й сиви очи.

— Какво стана? Земетресение ли? — Дори когато каза това, забеляза, че никой друг не е обезпокоен. Хората сновяха насам-натам, някои седяха, разговаряха, отпиваха от питиетата си. — Помислих си… почувствах…

— Да, знам. — Гласът на Миа бе тих, но Нел долови известна острота, която не бе чувала преди. — Е, това обяснява нещата.

— Какво обяснява?

Потресена, Нел сграбчи ръката на Миа и усети, че я прониза някаква сила.

— По-късно ще поговорим за това. Сега пристига обедният ферибот. — „И Рипли се връща“, помисли си. И трите отново бяха на острова. — Ще имаме много работа. Сервирай супата, Нел — тихо каза тя и се отдалечи.

Не се случваше често Миа да бъде изненадана и това не и хареса. Силата на съкровеното преживяване, което имаше с Нел, се оказа много по-голяма, отколкото бе очаквала, и я обзе безпокойство. Би трябвало да бъде готова за това. Тя най-добре от всички знаеше, вярваше и разбираше какъв обрат е взела съдбата преди толкова много години. И какъв обрат би настъпил сега.

Все пак да вярва в съдбата не означаваше просто да стои и да се остави да бъде победена. Можеше и трябваше да предприеме някакви действия. Но трябваше да помисли и да намери решение.

Какво, за бога, би могла да направи, когато бе обвързана с една упорита глупачка, която непрекъснато отричаше силата си, и едно уплашено зайче, което не знаеше, че притежава такава?