Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 140

Зак изпита силно желание да я докосне, но не бе напълно сигурен дали това ще бъде ласка или буйно разтърсване и пъхна ръце в джобовете си.

— Имах право да знам, когато нещата между нас започнаха да се задълбочават.

— Не очаквах, че ще стане така.

— Но стана. Ако не си разбрала накъде вървят, значи си глупачка.

— Не съм глупачка. — Гласът й издаде гняв. — Може би съм сгрешила, но не съм глупава. Не очаквах, че ще се влюбя в теб. Не го желаех, дори не мислех, че изобщо ще се обвържа с теб. Ти ме преследваше.

— Няма значение как, но е факт, че се случи. Ти знаеше как стоят нещата между нас, но не ми каза.

— Лъжкиня съм — спокойно каза Нел. — Измамих те, държах се ужасно. Но никога повече не ме наричай глупачка.

— Мили боже!

Объркан, Зак се отдръпна и вдигна поглед към небето.

— Никога повече няма да позволя на някого да ме унижава и подценява. И няма да допусна да бъда пренебрегвана, докато благоволиш отново да ми обърнеш внимание.

Обзет от любопитство, той се обърна и я изгледа втренчено:

— Така ли мислиш, че стоят нещата?

— Да, точно това се опитвам да ти кажа. Много мислих, откакто ти си тръгна вчера. Няма да хленча и да се свивам в ъгъла, защото си ми сърдит. Това е оскърбително и за двама ни.

— Три пъти ура!

— О, върви по дяволите!

Зак се завъртя и пристъпи към нея. Стомахът й се сви от ужас, дланите й се изпотиха, но остана на мястото си.

— Моментът не е подходящ да започваш спор с мен, особено когато не си права.

— Не съм права само от твоя гледна точка. Съжалявам, че те нараних, но не мога да върна времето назад и да променя фактите.

— Не, не можеш. Затова да продължим напред. Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Жената, която се хвърли с колата от онази скала се казваше Хелън Ремингтън. Мисис Евън Ремингтън. Повече не отговарям на това име. То не изразява моята същност.

— Ремингтън — тихо каза Зак. Очевидно бе, че напряга ума си, за да си спомни къде е чувал това име. — Важна клечка от Холивуд.

— Точно така.

— Успяла си да избягаш възможно най-далеч.

— Така е. Никога няма да се върна. Открих, че тук мога да водя живота, който искам.

— С мен или без мен?

За първи път, откакто бе започнала да разказва историята си, стомахът й се сви.

— От теб зависи.

— Не, не зависи от мен. Знаеш какво е моето желание. Сега е твой ред да кажеш какво искаш.

— Искам теб и ти го знаеш.

— Тогава трябва да довършиш това, което си започнала. Да подадеш молба за развод.

— Не мога. Нима не си чул нищо от разказа ми?

— Всяка дума, дори нещата, които не каза. — Част от него изпитваше желание да я утеши, да я приласкае, да я защити. Да й каже, че вече нищо от миналото й няма значение. Но всъщност имаше. — Не можеш да изживееш живота си в непрекъснато озъртане. Аз — също. Първо, защото е мъчително, и второ, светът не е толкова голям. Не можеш да бъдеш сигурна, че няма да те открие. Ако това се случи и се изплашиш, отново ли ще избягаш?

— Мина повече от година, откакто си тръгнах. Няма да ме открие, ако мисли, че съм мъртва.

— Никога не можеш да бъдеш сигурна. Трябва да приключиш с това, но няма да го направиш сама. Няма да му позволя да те докосне. Тук не е негова територия — каза Зак и повдигна с пръст брадичката й. — Моя е.