Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 138

— Оттатък има лед, мога и сам да се погрижа.

— По-добре е да стоиш на разстояние от Ед — посъветва го Рипли. — Иначе ще се изкушиш да отключиш килията и да му върнеш удара с юмрук.

— Може би.

Нел забеляза, че погледът му вече не е толкова хладен. Гледаше я с топлите си зелени очи. Тя навлажни устни.

— Ледът ще помогне да спадне отокът, а малко чай от розмарин може да облекчи болката.

— Чудесно! — Главата му вече бучеше. Крайно време бе да приключи с този случай. — Двеста и петдесет долара глоба за двамата! — Обърна се рязко към Рипли. — Или двадесет дни затвор. Ако това не им хареса, допълни официалната заповед за арест и могат да се обърнат към съда.

— Да, шефе. — Рипли засия, когато Зак излезе навън. „Прекрасно!“ помисли си. Случката разведри настроението й.

Двамата мълчаливо вървяха към къщата. Нел не знаеше какво да каже и как да го каже. Този гневен Зак й се струваше не по-малко странен от студения Зак по-рано. Явно в момента нямаше особено желание да се занимава с нея. Знаеше колко време ще му бъде необходимо, за да се успокои след удара по лицето.

Все пак ударът бе нанесен отблизо, а освен че бе разтърсил глава и изведнъж бе станал избухлив, не бе реагирал по никакъв друг начин.

Хората често казваха за някого, че е по-издръжлив, отколкото изглежда. Това несъмнено важеше за Закари Тод.

Нел отвори вратата на къщата и все още мълчалива, влезе в кухнята и започна да приготвя компрес от лед в найлонова торбичка, увита в тънка кърпа.

— Благодаря. Ще ти върна кърпата.

Тъкмо бе взела чайника, за да направи чай, когато го погледна и примигна.

— Къде отиваш?

— Да разсея този гняв, доколкото мога.

Нел разбра, че няма друг избор и остави чайника.

— Ще дойда с теб.

— Не искаш да бъдеш с мен точно сега, аз — също.

Беше изненадана да открие, че понякога една плесница е за предпочитане пред думите.

— Това няма да помогне. Имаме да си кажем някои неща и колкото по-дълго отлагаме, толкова по-трудно ще бъде. — Отвори вратата на кухнята и зачака. — Нека да опитаме в гората. Да обсъдим нещата на неутрална територия.

Не бе взел якето си, а след дъжда, който бе валял предната вечер, температурите се бяха понижили. Но, изглежда, нямаше нищо против. Нел му хвърли бегъл поглед, докато се отправяха към малката й горичка:

— Този леден компрес няма да ти помогне, ако не го използваш.

Зак го притисна към наранената си челюст и се почувства малко неловко.

— Когато дойдох тук през лятото, се чудех как би ми се отразила една разходка през есента — с всичките багри и първите признаци на застудяване. Когато живеех в Калифорния, ми липсваха студът и смяната на сезоните. — Нел леко въздъхна, а после продължи: — Живях в Калифорния три години. Предимно в Лос Анджелис, въпреки че прекарвахме доста време в къщата в Монтерей. Предпочитах я, но се научих да крия това от него, защото щеше да намери претекст да прекрати пътуванията на север. Обичаше да намира хитри начини да ме наказва.

— Все пак си се омъжила за него.

— Да, омъжих се. Беше красив, романтичен, умен и богат. Помислих си, че е дошъл моят принц и ще заживеем щастливо. Бях заслепена, поласкана и влюбена. Доста се постара, за да ме накара да се влюбя в него. Няма смисъл да се впускам в подробности. Навярно се досещаш за някои от тях. Беше жесток — както за дребни неща, така и в истинския смисъл на думата. Караше ме да се чувствам толкова нищожна, че накрая сякаш почти изчезнах. Когато ме удари… първия път, за мен бе шок. Никой преди не ме бе удрял. В този момент трябваше да си тръгна — или поне да опитам. Макар че никога нямаше да ми позволи, трябваше да опитам. Но бяхме женени само от няколко месеца и някак си ме бе накарал да повярвам, че съм го заслужила. Защото съм глупава, непохватна или разсеяна. За най-различни неща. Беше ме дресирал като куче. Не се гордея с това.